Дохърти остави старите снимки и прекара показалец по долната си устна.
— И сега предполагаш, че ти е заложил въдица?
— Не предполагам, знам го. След второто убийство ми се обади.
— Убиецът ти е позвънил по телефона?
— Мисля, че са двама, но… да, единият ми се обади. Намери ме на мобилния.
Дохърти се изсмя гърлено.
— Не му липсва наглост. И какво ти каза?
— Похвали ми се с убийствата. Наприказва ми всякакви идиотщини. Но се обръщаше към мен по име и знаеше това-онова за миналото ми. Спомена Омир.
— Онзи с „Илиадата“ и „Одисеята“?
— Същият.
Ирландецът пристъпи към мивката и започна да разучава отражението си в огледалото.
— И сега се питаш дали няма някаква връзка със стария случай?
— Затова съм тук, Джим.
Дохърти доля гореща вода в чашата си и отново седна на масата при папките.
— Аз нито за миг не съм престанал да се интересувам от случая, Майкъл.
— Знам. Държиш ли връзка с някого от тях?
— Някои измряха. Други са стари и немощни. А пък синовете и дъщерите им… — Дохърти повдигна рамене, отписвайки цяло едно поколение. — Те просто не смятат, че си струва. Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Кимнах. Тези неща не ставаха задочно.
— Значи смяташ, че няма връзка?
— Не съм казал такова нещо. Може и да има. А може и да е само съвпадение. Или пък тези типове те използват за отвличане на вниманието.
— И федералните така мислят.
— ФБР?
— Те водят случая. Днес се запознах с тях.
— А чикагската полиция?
— Има и техен човек в играта, но федералните поръчват музиката.
— Стъпвай внимателно, Майкъл.
— Разбирам. Какво ти казва вътрешното чувство, има ли връзка?
— Честно? — Дохърти погали папките с върховете на пръстите си. — Мисля, че това тук занимава вниманието ти повече, отколкото ти се иска да признаеш. И винаги е било така.
— Значи, виждам призраци.
— Възможно е. Бюрото подава ли ти информация?
— Оттук-оттам по нещо, но като цяло не много.
— И ти искаш да си проведеш собствено разследване, сам?
— Още един чифт очи биха ми свършили добра работа, ако това намекваш.
— Нищо не намеквам. Освен това моите очи вече не са във върхова форма. Да не говорим, че никога не съм бил детектив.
— Достатъчно способен си за детектив, пък и целия си живот си посветил на този случай.
Смехът затихна в гърлото му, преди да бе изскочил навън.
— Можеш да ползваш всичко, с което разполагам. Ако ти хрумне нещо свежо и искаш да се допиташ до някого, тук съм.
— Но иначе?
— Но иначе съм твърде стар. Знам, че това звучи неубедително, но повярвай ми, един ден и ти ще се докараш дотук и тогава ще разбереш какво имам предвид. Освен това разчитам на теб да свършиш и моята работа.
— Както кажеш, Джим.
Той се усмихна.
— Е, добре тогава. А сега дай да ти покажа какво имам и после ми се разкарай от главата.
С тези думи Дохърти отвори една от папките. Беше пълна с хартии и снимки. В нея се намираше моето бъдеще, което ме гледаше втренчено през миналото ми.
16
Бях на девет години и седях на последната седалка в предпоследния вагон на влака по чикагската Кафява линия, заслушан в равномерното скърцане на стомана и дърво, докато влакът се полюляваше и потракваше на завоя, а сивите сгради покрай Централния пръстен прелитаха една по една отстрани. На съседната седалка през пътеката седеше непознат мъж. Имаше изпито лице, постоянно наведено към обувките му; беше облечен с дълъг черен балтон и ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. През три седалки от него се бяха сгушили двойка влюбени, допрели глави; жената беше увита в плътен зелен шал и от време на време поглеждаше към картата с маршрута на стената.
Влакът спря със скърцане и придръпване на ъгъла на „Рандолф“ и „Уелс“. Аз извърнах очи назад и видях как кондукторът мина през вратата между вагоните, натисна едно копче и промърмори нещо в интеркома. Гласът му прозвуча тенекиено по евтината уредба. Нещо за Лилавата линия и Еванстън. Зачервените му очи ме регистрираха, без да трепнат. После подаде глава през прозореца, огледа перона и затръшна вратите на вагона. Когато влакът отново потегли, кондукторът изчезна в следващия вагон, а мършавият мъж от съседната седалка се премести при мен.