Той откри сгъваемата стълба — знаеше, че работниците по поддръжката я държат в металната барака с инструменти — и я закрепи под една крушка. После извади черното куфарче на Робълс от сака, качи се на стълбата и разви крушката от порцелановата й фасонка. Познаваше добре тази фасонка. Беше си купил половин дузина точно такива от някакъв човек, който колекционираше вехтории от обществения транспорт. Ето защо знаеше, че крушката се завърта седем пъти, за да влезе докрай във фасонката. С четири завъртания още се държеше стабилно. Но при три завъртания вибрациите от минаващите влакове постепенно разхлабваха резбата и накрая я отвиваха. При повече вибрации — или по-малко завъртания — крушката се отвиваше по-бързо. Не можеше да се каже колко по-бързо — все пак това не беше точна наука, — но резултатът беше неизбежен.
Нелсън отвори куфарчето и извади едната от двете крушки, които се намираха вътре. Внимателно я зави във фасонката. Само едно и половина завъртания. Крушката беше бомба с часовников механизъм. В зависимост от броя на влаковете, които щяха да профучават с грохот покрай нея, тя щеше да се саморазвие някъде за една-две седмици. След което щеше да падне и да се разбие върху стоманените релси. Нелсън повдигна отново ръка нагоре, усети с върховете на пръстите си мазния вятър в тунела и погледна към огромните вентилационни отвори, свързващи този подземен участък с останалата железопътна мрежа. После слезе от стълбата и погледна часовника си. Робълс трябваше да достави пакета в 2:00 ч. сутринта. Имаше много време. Още една крушка малко по-нататък по линията, и после Нелсън щеше да си потърси удобно скривалище, откъдето да дебне.
19
Отворих очи и се огледах наоколо — бях заспал в дневната. Шумът беше слаб, но в никакъв случая не беше халюцинация. Натиснах един клавиш на спящия компютър и екранът светна в тъмното — 2:06 ч. сутринта. Взех си пистолета, понеже това ми се стори разумно, отидох до входната врата на апартамента и погледът ми регистрира тънката ивица светлина, която се процеждаше отдолу. Отворих вратата. По средата на коридора беше сложен обикновен кафяв плик без надпис, завързан с канап. Както бях бос, отидох до малкото прозорче в дъното, което гледаше към „Лейкууд“. Улицата долу беше пуста. Слязох тихо по стълбите, но не открих никого нито във вестибюла, нито в мазето. Върнах се обратно в апартамента, като пътьом огледах всички етажи на сградата. Който и да беше неизвестният вестоносец, явно си бе отишъл.
Бях оставил входната врата отворена. Маги беше излязла в коридора и душеше пакета.
— Нещо за ядене ли си намери, мойто момиче?
Тя ме погледна с надежда и си влезе вътре. Аз я последвах. На пипане пакетът приличаше на книга. Срязах канапа и вътре се оказа точно това. „Илиада“. Разтворих я. Встъпителните строфи бяха подчертани и заградени в кръг:
Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеее, който донесе безбройни беди на войските ахейски…
Бръкнах в плика и напипах още два предмета. Първият беше картонена изрезка на черен влак върху черни релси на жълт фон, а вторият — карта на метрото, върху която с тиксо беше залепен ключ, а към него бе завързано картонче с адрес. Огледах картата и седнах пред компютъра. След двайсет минути вече шофирах по пустите нощни улици на Чикаго с кафявия плик на седалката до мен.
В едната си ръка държах фенерче, в другата — пистолет. Адресът, вързан с конец за ключа, ме бе отвел до ъгъла на „Полк“ и „Десплейнс“. Отключих аварийната врата на метрото, закътана под бетонния надлез на скоростното шосе. По две вити стълби и една дълга наклонена рампа стигнах до втора врата, която водеше към някакви коловози дълбоко в недрата на чикагското метро. Подземието изглеждаше безкрайно, във всички посоки се разклоняваха стоманени релси. Низ от електрически крушки придържаха мрака като черен балдахин над главата ми.
Стигнах до някаква стена и тръгнах покрай нея, докато открих малка ниша между две бетонни колони. Влязох вътре и коленичих, като разгънах картата на земята пред себе си. Доколкото можех да се ориентирам, вратата, през която току-що бях минал, бе отбелязана със звездичка. На стотина метра по-нататък по линията със син флумастер беше поставен друг знак — малко кръстче, — а отдолу пишеше „труп“.