Прибрах картата, извадих отново пистолета и закрачих предпазливо напред. Бях очаквал наоколо да отеква грохот на влакове, дори се бях приготвил да залягам и да се крия при нужда, но подземието беше учудващо тихо. Сякаш за да подчертае пълната тишина, някъде в далечината се чу слаб тътен. Аз се придържах плътно до стената, а фенерчето ми хвърляше метални отблясъци върху релсите вдясно. Влаковете на чикагското метро се захранват от трета релса с 600 волта прав ток, та се опитвах да спазвам здравословна дистанция.
След като изминах още трийсетина метра, видях трупа. Беше захвърлен на една от линиите, в междурелсовото пространство. Прекрачих внимателно коловозите и приклекнах отстрани. Беше на жена, увита в найлон, по джинси и тениска. Ръцете й бяха пристегнати с тиксо на гърба, гърлото й имаше вид на прерязано. Без пипане не можех да свърша много нещо, затова се дръпнах крачка назад, като внимавах да не стъпя в локвата кръв, която се беше събрала под нея. Осветих с фенерчето си линията напред-назад, като се чудех защо съм повикан на това място. Миг по-късно, докато пресичах коловозите по обратния път, разбрах защо.
Червената точка пробяга по стената на метър-два пред мен, премина през торса ми и се спря зад гърба ми. Аз се хвърлих към една пролука в стената тъкмо в мига, когато куршумът изплющя в бетона някъде над главата ми. Притиснат към земята, повдигнах лице на два пръста и се огледах. Червената точка танцуваше във въздуха пред очите ми, сякаш ме подканваше да се позабавляваме. После, без да бърза, обходи цялото ми тяло. Секундите се нижеха, разтегнати в безкрайността. Стрелецът ползваше мерник за нощно виждане с лазер, знаеше точно местонахождението ми и можеше да ме гръмне, когато си поиска. Заповядах си да не мърдам, да използвам всяко минимално укритие от релефа на подземието, но тялото не ме слушаше и започна да се надига. Който и да беше тоя, едва ли имах голяма полза да се крия от куршумите му зад вдигнати длани. Поне имах власт върху движенията си. Затова се изправих. След което направих крачка напред. Усещах как коленете ми треперят, но направих втора крачка.
Следващият куршум вдигна дребни камъчета на две педи вляво от мен. Аз се хвърлих инстинктивно към измамното укритие на стената. Страхът ме бе сграбчил за гърлото, но аз го превърнах в отчаяна решителност. Оттласнах се от стената и закрачих към вратата, през която бях влязъл. Този път някъде встрани от мен се чу остър вой и се посипаха искри. Куршумът бе рикоширал от метална повърхност.
В съзнанието ми неканено изплува личицето на едно единайсетгодишно момиче. Беше си скачала на въже пред жилищния блок в гетото „Робърт Тейлър“, когато куршум, рикоширал от плочника, я бе ударил в главата. Тогава бях новобранец в полицията и се случих в първата кола, която се яви на местопроизшествието. Спомням си как майката ме налагаше с юмруци по раменете, лицето, гърдите, полицейската значка, а кръвта на детето обливаше и двама ни, докато издъхна в ръцете ми.
Прогоних образа от съзнанието си и продължих да крача напред покрай линията, по протежение на дългия извит тунел. Казах си, че оня вероятно няма да ме убие, освен ако не бе решил да си поиграе с мен на котка и мишка. Или ако не се окажех твърде близо до него. Тъй или иначе, вървях, без да спирам. Съзнанието ми отчиташе всяко вдишване и издишване, всяко повдигане и спускане на гръдния кош, допира на въздуха по кожата ми, скърцането на камъчета под подметките ми. Накрая стигнах до вратата, отворих я и я затворих зад гърба си. Поех с пълни гърди въздух, който изпълни дробовете ми; сърцето ми първо спря, после заблъска в гърдите. Облегнах се на стената и се заслушах. Някъде високо над главата ми се отвори и затвори друга врата. Беше аварийната — онази, която водеше към улицата. Стрелецът току-що си бе тръгнал, след като посланието му бе предадено и прието.
Лейк Шор Драйв
20
Робълс стана още преди зазоряване, пи кафе и огледа екипировката си. Тази нощ бе спал едва два часа, но трябваше да се задоволи с толкова. Трийсет минути по-късно вече пресичаше футболното игрище, вцепенен от сутрешния мраз. Повдигна сака, провесен през рамото му, и изръмжа. Небето над езерото се развиделяваше, вече се виждаха облаците пара, излизащи от устата му. Изневиделица, на двайсетина метра пред него се появи жена с куче, която тичаше с широки бавни крачки по едната дълги страна на игрището. Робълс наведе глава, докато се размина с нея. Жената сви встрани и след малко изчезна под надлеза, който се изкачваше към Лейк Шор Драйв. Робълс изчака пет минути. Жената не се появи повече — игрището остана пусто. Той се изкачи на едно малко хълмче и слезе от другата страна, където се озова в закътано отвсякъде пространство, обрасло с храсти. Между стъблата им се виждаха осемте платна на скоростното шосе, които в този участък се простираха в посока север-юг. Четирийсет и пет минути преди сутрешния час пик Лейк Шор Драйв беше тъмен и притихнал.