— Направо съм в шок!
— Не се съмнявам.
— Искам да знам какво става.
— Засега мога да ти кажа, че съм прикрепен към работната група, която разследва случая.
Тя се намръщи.
— И двете убийства?
Повдигнах се на лакът.
— Да, те са свързани помежду си. Я чакай да те питам, ти познаваш ли Катрин Лосън?
Рейчъл Суенсън беше може би най-интелигентната жена, когото познавах, и със сигурност най-красивата. Освен това беше действащ съдия към Северния съдебен окръг на щата Илиной, което означаваше, че познава федералните. Не всички, разбира се, но достатъчно.
— Естествено. Катрин е изгряващата звезда на Бюрото. Заедно с нея ли работиш по случая?
— Поне така изглежда. Аз и Родригес.
— Звучи интересно.
Много ми се щеше да я попитам защо намира агент Лосън за толкова интересна. Исках също толкова, ако не и още повече, да подмамя нейна светлост в леглото. За съжаление и двамата закъснявахме.
— Да се видим по-късно — предложих аз.
— За вечеря?
— Да, за вечеря. Каквото и да става.
— Ти ли ще готвиш?
— Ако не те е страх да пробваш…
— Точно в седем, Кели!
— Искам те прегладняла!
Допих си кафето и спуснах крака от леглото. Рейчъл ме докосна по рамото.
— Колко дълбоко си се накиснал в тази история?
Долових в гласа й същата притеснена нотка, както и предишната вечер. Сигурно беше свързана с главната роля, която ми бе отредена — на мишена в панаирджийско стрелбище.
— Става въпрос за работна група, Рейчъл. Най-вероятно ще седя в някоя тясна съвещателна зала и ще се наливам с изветряло кафе.
Тръгнах припряно към банята. Рейчъл ме следваше по петите.
— Не е нужно да лъжеш, Майкъл.
Тя каза това, облегната на рамката на вратата. Част от съзнанието ми регистрира краката й, които бяха великолепни. Целият ми останал мозък беше зает да отрича.
— Какво очакваш да чуеш? — казах аз и пуснах водата в мивката.
— Сериозно ли питаш?
— Да. Казвай, слушам те! — Наведох се над мивката и понаплисках криво-ляво лицето си, колкото да върша нещо.
— Защо не запишеш право, Майкъл? В Нортуестърн или може би в Чикагския университет? Ще ти хареса. Докато се усетиш, ще си завършил, а после от теб може да излезе страхотен адвокат по наказателни дела.
Това беше стара мечта на Рейчъл Суенсън: да заменя пистолета с кожено куфарче. Майкъл Кели да се превърне в Кларънс Дароу. Избърсах лицето си и потърсих убежище в спалнята.
— Моята професия си ми харесва, Рейч. — Обух си джинсите и завързах връзките на новите си маратонки. — Макар да не съм кой знае колко добър в нея.
— Напротив, много си добър. И изобщо не е там въпросът.
Посегнах към пистолета си в горното чекмедже на скрина. Тя пресрещна ръката ми и я задържа в своята.
— А къде е въпросът? — попитах със стиснати зъби.
— Време ти е да пораснеш.
Издърпах ръката си, бръкнах в чекмеджето и намерих пистолета.
— Ако не бях пораснал, щях ли да се занимавам с това тук? — Закрепих кобура за колана си.
— Нямах това предвид.
Седнах на леглото. Този път тя не седна до мен.
— Моята работа е различна.
— Твоята работа е опасна. — Рейчъл беше майстор на логичната, подредена мисъл. И сега, докато говореше, тя заизрежда смъртните ми грехове на пръстите на ръката си. — Работиш сам. Не, не бих казала, че работиш. Ловуваш. Това е, което вършиш. Ти си ловец на хора. А пък някои от тези хора на свой ред също са ловци на хора. Носиш пистолет и най-редовно го ползваш. Нямаш партньор, не искаш подкрепления, дори не знам дали имаш здравна застраховка. И което е най-лошото, всичко това ти харесва.
— Е, и? — Когато се чувствах притиснат в ъгъла, винаги прибягвах до безглаголни изречения.
— Докъде ще те изведе това? Каква кариера очакваш да направиш?
— Искаш да кажеш дали като награда за усилията си няма един ден да получа куршум в тила?
— Именно, Майкъл. Това би било добре да се знае отрано. Пък и вече не си сам, ако случайно си забравил.
Сякаш по даден знак палето доприпка в стаята, скочи в скута на Рейчъл и ме загледа неодобрително.
— Нищо от онова, което върша, няма да ти навреди. — Посочих с жест стаята наоколо. — Да ни навреди.
— Това няма как да го знаеш.