— Как?
— Уплашен, засрамен от себе си. Да се преструваш, че каквото и да те сполети, не е голяма работа, че няма страшно?
— Не сега, мистър Кели! — Към упоритото отричане се добави умолителна нотка.
— Трябва да поговорим — настоях аз. — Може и друг път, щом не искаш сега.
Хюбърт отпи от чая си.
— Давайте да действаме по случая — каза той.
Поклатих глава и му изложих накратко историята. Повечето и без това вече го знаеше от новините.
— Разполагаме с поне една следа — казах аз. — След стрелбата в центъра убиецът е захвърлил пушката си в сляпа уличка.
— Той никога не би го направил, ако оръжието е могло да бъде идентифицирано, не мислите ли?
— Няма да повярваш колко небрежни могат да бъдат тия двамата — отвърнах аз.
— Двамата ли?
— Според нас са поне двама, работят в тандем.
— Бихте ли ми казали какво знаете за пушката?
Вдигнах рамене.
— Засега нищо. Няма отпечатъци. Федералните се опитват да я проследят до източника.
Хюбърт повдигна здравата си вежда.
— Като стана дума за федералните, според вас какво бих могъл аз да свърша, което ФБР не го може?
— Познавам добре Бюрото — казах аз. — Те отработват всякакви версии, съставят профил на извършителя, сравняват подробности от престъплението с други подобни случаи. Всичко, което се очаква от тях.
— Звучи ми логично — каза Хюбърт. — Използва се наличната база данни, за да се изведе закономерност.
— Да, но на мен ми се струва, че убийците не работят закономерно и действията им не се вписват в никакви известни схеми. Освен това Бюрото не може да свърши нищо, без да е обсъждано поне ден и половина. Докато междувременно тия ще продължават да убиват хора.
Хюбърт сякаш не приемаше изцяло логиката ми, но се заинтригува.
— Те знаят ли за мен?
— Ще поговоря с шефовете. Може да ти издействам никаква консултантска роля.
— А ако не успеете?
— Живеем в свободна страна, нали така?
Хюбърт се ухили. Може би си въобразявах, но от усмивката като че ли устата не го болеше толкова.
— Ще получа ли значка?
— Не, Хюбърт. От теб се иска да мислиш нестандартно. Да разработиш анализ, основан на фактори, за които никой друг не се е сетил.
— Мислите, че действат нестандартно, така ли?
— Мисля, че си струва да опитаме. Да издирим например къде са се подвизавали преди… — Вдигнах рамене. — Кой знае, може да са оставили следи.
— Звучи ми разумно — каза Хюбърт. — Хайде, да почваме!
— И още нещо. Последния път, когато се обърнах към теб за помощ, нямаше реална опасност. Сега случаят е различен. Тия типове обичат да убиват и го правят твърде успешно.
Хюбърт не изглеждаше особено впечатлен. Аз му разправих останалата част от историята: за кафявия плик, за „Илиада“, както и за среднощното си пътешествие из подземния свят.
— Заложил ви е капан, така ли? — попита той.
Кимнах.
— И е стрелял по вас?
— Поне аз останах с такова впечатление.
— Виж ти! Смятате ли да се обадите в полицията за трупа?
— Ако не го открият междувременно, ще звънна.
— Но засега предпочитате да задържите пакета за себе си?
Усмихнах се.
— Пакетът беше изпратен до мен. Бих желал да разбера какво означава. Така че, да, това си остава между нас двамата.
Извадих картонената изрезка с черния влак на жълт фон.
— Това беше вътре заедно с книгата и картата на метрото. Прилича ми на някакво лого, но не мога да се сетя чие е.
Хюбърт вдигна картончето от масата и го разгледа замислено.
— Имате ли нещо против да го задържа за малко?
Поклатих глава.
— Значи, още имаш желание да се включиш?
— Вече ви казах, че имам. — Хюбърт подритна с крак купчината документи, които бях натрупал под масата. — А кога ще ме поставите в течение на всичко това?
Вдигнах папките, които Дохърти ми бе дал.
— Ти си умен младеж.
Хюбърт не отделяше поглед от папките.
— Да бе, да. И така, какви изненади има вътре?
23
Тъкмо бях отворил една от папките на масата, когато видях Родригес да влиза в заведението. Помахах му да дойде при нас.
— Бях го поканил да се видим — обясних на Хюбърт.