— Няма проблем — вдигна рамене той.
Родригес седна до него в сепарето.
— Как я караш, момче? Ай, какво ти е на лицето?
За момент си помислих, че Хюбърт ще стане и ще си тръгне, но той се усмихна и каза:
— Здравейте, инспекторе! Как сте?
Родригес погледна към мен, после обратно към Хюбърт. Едва тогава забеляза старите папки на масата.
— Какво е това?
Хюбърт намести очилата си и зачука по клавиатурата на лаптопа.
— Това е допълнителната информация по случая, предоставена от мистър Кели, и причината да сме тук тази сутрин. Готов ли сте да я чуете, или първо искате кафе?
Родригес получи кафето си от келнерката, която не беше много по-мила с него, отколкото с нас, въпреки значката. След това той насочи вниманието си към мен.
— Нищо от това, което ще чуеш, не бива да достигне до работната група — казах аз. — Поне докато не решим дали в него има нещо, което си струва да бъде разследвано.
Родригес махна с ръка. Докато говорех, отворих една от папките.
— Преди трийсет години влак на метрото катастрофира в района на Централния пръстен. Четири вагона дерайлират и падат от моста на улицата. Единайсет загинали.
Хвърлих на масата купчина изрезки от тогавашните вестници.
— Годишнината от катастрофата беше вчера, четвърти февруари — продължих аз. — Инцидентът е станал на ъгъла на „Лейк“ и „Уобаш“, точно където вчера нанесе удара си снайперистът.
Родригес вдигна глава и ме погледна.
— И ти пазиш всичко това оттогава?
— Имам приятел, пенсиониран полицай на име Джим Дохърти. Познаваш ли го?
Родригес поклати глава.
— През хиляда деветстотин и осемдесета Джим е бил новобранец в полицията. Участвал е в операцията по изваждане на труповете от влака. Всеки полицай има по един случай, който помни до края на дните си. За Джим случаят е този. До ден-днешен се чува със семействата на загиналите. Редовно отбелязва годишнината. Всичко, както си му е редът. Когато самият аз бях в полицията, неведнъж сме обсъждали случая.
— Няма никаква логика — каза Родригес. — Защо му е на някого да стреля по влака трийсет години след инцидента! Каква е връзката със станция „Саутпорт“? И още нещо: защо да те нарочва теб? — Полицаят отпи от кафето си. — Твърде много неясноти.
— Това не е всичко — казах аз и измъкнах от папката още една изрезка от вестник.
Беше снимка на надземната линия при Лейк Стрийт минути след катастрофата. Отдолу се виждаше обичайното за такива случаи стълпотворение от пожарни коли, линейки и полиция, струпани около четирите дерайлирани вагона: единият полегнал настрана на уличното платно, вторият сплескал под себе си две паркирани коли; останалите два увиснали сякаш в безвъздушното пространство, между моста и улицата.
— Така и не казах нищо на Дохърти. — Вдигнах рамене. — И аз не знам защо, но май на никого не съм го казвал.
— Какво не си казвал? — попита Родригес.
Почуках с пръст върху избелялата снимка.
— Аз бях в ей този вагон.
Влакът влезе в завоя и в този миг усетих как стомахът ми се сви. Никога преди не бях изпитвал подобно чувство, не и на този завой: моят деветгодишен мозък ми казваше, че нещо не е наред. Колелата потракваха равномерно върху стоманените релси, докато вагонът се напрягаше от усилието да следва кривата към Лейк Стрийт. Една възрастна жена залитна и падна на пътеката между седалките; чух как нещо изпука — може би китката й. Тя изпищя и веднага след нея, като ехо, се чу още един писък. Някакъв мъж пристъпи по пътеката към старицата, за да й помогне. Видях го как я сграбчи за ръката между лакътя и рамото и в този момент и двамата едновременно вдигнаха поглед напред. Аз също погледнах натам точно в мига, когато влакът ни се вряза в друг, застанал неподвижно точно по средата на завоя.
Шумът продължи сякаш цяла вечност — остър, пронизителен звук от триене и огъване на метал в метал. Значи, казах си аз, така звучало сблъскването между два влака за онези вътре! Ударих главата си в една от вертикалните стоманени дръжки и се проснах на пода. Примигвайки от кръвта, която се стичаше в очите ми, вдигнах ръка и напипах раната на челото си. Болеше ме цялото тяло, но въпреки това успях да се изправя на крака и пропълзях обратно до седалката си. Повечето пътници бяха на пода. Сигурен бях, че са ранени, но нямах много време да мисля, понеже нашият влак продължаваше да се качва на гърба на предния. Изведнъж шумът престана. В смразяващата тишина се разнесе плах шепот на болка. Погледнах към мършавия мъж. Беше в безсъзнание — на слепоочието му зееше рана; прозорецът на вагона до него беше изцапан с кръв. Усмихнах се с облекчение. Макар и деветгодишен, вече разбирах, че всяко зло е за добро. Стъпих на пътеката точно в момента, когато нов мощен тласък запрати вагона напред — вибрациите се предадоха по подметките на маратонките ми към цялото ми тяло. Веднъж, втори път… общо още пет пъти нашият влак, движен сякаш от зла сила, се хвърли върху предния, и без това вече смазан под тежестта му. И всеки път вагонът, в който се намирахме, се деформираше и огъваше все повече от чудовищния натиск, докато заприлича на хармоника. На петия път се случи чудото: нашият вагон подскочи от релсите, наклони се наляво и падна на една страна, към улицата, която се намираше на осем метра под нас.