— Да вървим — казах аз. — И пази папките, Хюбърт!
Той си поръча още един руски чай и докато ние се отдалечавахме към изхода, вече чукаше по клавишите.
24
— Наистина ли смяташ, че тоя хлапак ще изрови нещо? — попита Родригес.
— Мисля, че си струва да пробваме.
Той включи на скорост и се вля в сутрешния трафик.
— Какво толкова има в тия стари папки?
— На теб май не ти се вярва, че ще излезе нещо от цялата работа.
— Не, просто си мисля, че едва ли разчиташ само на своята интуиция.
Вдигнах рамене.
— Не се навивай твърде много. Както ти казах, онези от Бюрото работят по всички обичайни следи.
— Докато ти просто хвърляш въдицата напосоки?
— От разговора ми с кмета долових, че очаква от мен именно това.
Родригес спря на червено.
— Това, което кметът очаква, Кели, е да няма повече трупове по влаковете, а онзи, който стои зад убийствата, да получи куршум в главата.
Светофарът превключи на зелено и Родригес даде газ през кръстовището.
— Значи, баща ти е бил във влака с теб?
— Беше.
— Не желаеш ли да поговорим за това?
— На психоаналитик ли ще ми се правиш?
Родригес поклати глава.
— Понякога наистина се притеснявам за теб.
На „Ашланд“ свихме вляво и изминахме в мълчание следващите няколко преки.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Казах ти вече. Лосън иска да се срещнем на станция „Саутпорт“.
— Да не би да е отворена вече?
— Да, по изрично настояване на Уилсън. Трябвало да си даваме вид, че нищо не се е случило. Животът продължавал.
Включих радиото. Първите думи, които чух, бяха: „… снайперистът в градския транспорт…“ Превключих на друга станция, където женски глас описваше чикагското метро като „бойно поле“. Превключих отново. Там пък течеше реклама на специално документално предаване по Си Ен Ен под наслов: „Един град под обсада“. Улф Блицър щял да излъчва на живо от мястото на покушението. Загасих радиото.
— Нищо не се е случило, а?
— Знаеш правилата. Ако кметът каже, че небето е лилаво, а земята плоска, нека се опитаме да го обърнем в своя полза. Между другото какво му е на лицето на тоя хлапак?
— Набили са го.
Родригес ми хвърли поглед, докато шофираше.
— Искаш ли да направя справка?
— А ти как мислиш?
— Мога да питам хората от звеното за престъпления, мотивирани от омраза.
— Допускам, че им е само до това.
— Да, тук си прав. Все пак ще прегледам текущите им разследвания. Може пък нещо да ми се стори познато. — Родригес зави вдясно по „Белмонт“ и после веднага свърна вляво, за да излезе на „Саутпорт“. Линията на метрото се извисяваше над главите ни. — Стигнахме.
Той паркира своя форд под ъгъл спрямо бордюра, така че прегради половината улица. Докато слизах от колата, забелязах зад нас някакъв мъж с лъскаво беемве, който май се канеше да свали прозореца и да ни изругае, но полицаят му примигна със сините си лампи и той предпочете да си спести дъха. Родригес не му обърна повече внимание и го остави да се чуди откъде да ни заобиколи.
— Хайде — каза той, — да вървим.
Полицаят закрачи към станцията. Аз го последвах. Животът си има своите добри страни дори в Чикаго, особено ако носиш значка и пистолет.
25
Станция „Саутпорт“ представляваше дървена барака с две въртящи се бариери, няколко билетни автомата и една будка за контрольорите пред пенсия, усъвършенствали типичната си дейност: да се прозяват и да гледат отегчено. Служителката, която беше на смяна тази сутрин, не правеше изключение.
— Извинете, госпожо — каза Родригес, като разтвори калъфа със значката си. Жената в будката вдигна очи от сутрешния брой на „Чикаго Сън Таймс“.
— В последно време съм се нагледала на такива, миличък. — Тя се усмихна и ми намигна, може би защото не се опитвах да я впечатля с някаква тенекийка. После се пресегна и натисна копчето за малката желязна портичка до въртящата се бариера. Родригес се шмугна пръв и се заизкачва по стълбите за перона.
— Ей сега идвам! — подвикнах след него. Родригес изръмжа нещо и тръгна нагоре. Аз се обърнах към жената, която в този момент тъкмо плюнчеше пръст, за да обърне на криминалната хроника. — Днес май е доста спокойно, а? — Беше девет, тъкмо сутрешният час пик, а на станцията не се виждаше жива душа.