Жената изпръхтя презрително, но не си даде труд да вдигне очи.
— Тук съм от три часа, гълъбче. Обикновено до това време минават поне хиляда души. Още петстотин до обяд. Но днес…
Жената погледна екрана на компютъра пред себе си и натисна няколко клавиша.
— Сто трийсет и пет дотук. Ако не броим полицаите… — Тя погледна в посоката, където бе изчезнал Родригес. — Ами да, при нас полицаите са повече от пътниците! Това поне мога да ти кажа със сигурност.
— Бяхте ли тук вчера?
— Вече казах на колегите ви. Не видях нищо. Само чух единичен гръм и после писъци.
— Страшничко е било, а?
Жената вдигна рамене.
— Аз живея в Саут Сайд, душичко. При нас се стреля всеки ден, от сутрин до вечер.
Тя изви поглед леко встрани. За пръв път видях, че в будката пред нея имаше малък телевизор. На екрана вървяха сутрешните новини по „Фокс“, но звукът беше намален.
— Моята съседка има момиченце — продължи жената. — Миналото лято я улучил куршум, както си седяла на пода в хола и си нареждала пъзел, ей богу! Сега е на десет и ще прекара остатъка от живота си, прикована на легло. Да си чул нещо за това по телевизията?
Поклатих глава. Жената се беше разсънила напълно. Може би повече, отколкото би ми се искало, но нищо не можех да направя по въпроса.
— Не си. А защо не си? Защото това не са го давали по телевизията. Не че, и да го бяха давали, щеше да обърнеш внимание. Виж, мъчно ми е за горката жена, която загина вчера, и за онова момиче в центъра. Моля се за тях и за близките им. Но, дявол да го вземе, заради тях пратиха цяла армия полицаи да патрулират по линиите!
Жената отново обърна очи към екранчето на телевизора. И аз се загледах в него. Някакъв репортер с перука и насилена усмивка беше застанал на ъгъла на Осемнайсета улица и „Холстед“, в сърцето на „Пилсен“. Скупчените зад гърба му хлапета правеха знаци с ръце и се блещеха срещу камерата.
— Тази сутрин само за това говорят. Латиносите настояват за официална реакция.
— Латиносите ли?
— Ами да. Жената на перона вчера се оказала латиноамериканка. Също и момичето в центъра. Латиносите твърдят, че било заговор. Градските власти пет пари не давали за тях.
Жената в будката се изсмя гръмогласно. Смехът й беше дрезгав и неблагозвучен. Смях със стиснато гърло. Изпълнен с гняв. И с жажда за мъст.
— Градските власти пет пари не давали за латиносите, моля ви се! Да ги питам аз тях какво щяха да приказват, ако бяха черни! Когато простреляха онова чернокожо момиченце в моя квартал, изпратиха ли цяла армия полицаи?! Изпратиха, дръжки.
Жената беше права, поне от своя гледна точка. Но аз нищо не можех да направя по въпроса, както и двамата прекрасно знаехме. Накрая тя поклати глава.
— За какво ли ти ги разправям тия работи, дяволите да ме вземат?! Ти си ченге, знаеш как е.
— Няма нищо — казах аз.
— Да, бе, за теб може и да няма. Горе ли отиваш?
Кимнах. Тя отвори автоматично портичката за втори път и аз влязох. Жената се върна към вестника си, като плюнчеше пръсти и си тананикаше нещо под носа.
Перонът беше пуст, ако не се брояха дузината полицаи, заели позиции от двете страни на линията. Когато се качих, един униформен ме спря.
— Ще трябва да ви претърся, господине.
— Сериозно?
— Да, господине.
— И ще го правите с всеки, който ползва днес метрото?
В погледа му проблесна стаен гняв, ноздрите му потрепнаха. Повечето полицаи не обичат да им се задават излишни въпроси, особено ако наоколо вилнее убиец, който безпричинно стреля по хора.
— Да, господине — отвърна полицаят. — Докато не ни доставят металотърсачи, ще претърсваме ръчно всеки, който иска да се вози на влака.
Запитах се на кого ли най-напред е хрумнала тази блестяща идея, но реших да запазя въпроса за себе си. Вместо това казах:
— Тук съм с инспектор Родригес. Имам деветмилиметров пистолет в кобур на хълбока. Разрешителното е в задния джоб на панталона ми.
При споменаването на оръжие полицаят направи половин крачка назад; ръката му посегна към микрофона на рамото. Посочих с пръст към Родригес, който беше на двайсетина метра по-нататък, с гръб към мен.
— Това там е инспектор Родригес. Защо не го извикате?
— Добре, господине, но ви моля да държите ръцете си така, че да ги виждам.