— Наистина ли искаш да знаеш?
— Щом те питам…
— Ставаше дума за „Илиада“ и тогавашните представи за чест. Според древните гърци честта се завоювала само във война, като победиш противника си. Като мерилото за чест е било колко страдания си му причинил.
— Страдания? — попита Лосън.
— Именно.
— Следователно този тип възнамерява да причини колкото се може повече болка.
— Ако бяхме в Гърция през осми век преди новата ера, точно такива щяха да са намеренията му.
— Страхотно. Допускам, че нямаш никаква представа по какъв начин това се свързва със ставащото в момента.
— Ако беше толкова просто, щях да ви кажа още вчера.
— Не съм сигурна, че ти вярвам. — Лосън се подпря на парапета и зарея поглед над покривите на Чикаго. Федералният снайперист отвърна на погледа й през оптическия мерник на карабината си. — Хората ще изкрейзят, като видят всичко това — каза тя.
— Да, права си.
— Поразрових малко около теб, приказвах с хора, с които си работил на терена.
— Е, и?
— Някои казват, че имаш добри инстинкти. Според други просто вадиш късмет. И това са само приятелите ти.
— А ти какво казваш?
— Аз казвам, че малко късмет не би ни навредил. — Лосън се обърна с гръб към улицата и скръсти ръце на гърдите си. Заговори, без да вдига очи от дървените дъски на перона. — Всичко трябва да се върши полека и тихомълком. Ти ще работиш по случая като неофициален консултант. Ще контактуваш само с Родригес и с мен. И най-вече ще стоиш настрана от основното разследване.
— Усещам приятен гъдел отвътре.
— Съгласен ли си или не?
Исках да й съобщя, че кметът вече ме е вкарал в кошарата като „официалния“ неофициален консултант на градската управа, но после си казах, че двойните игри са си в реда на нещата в Чикаго.
— Как смятате да ми плащате: на ден или кръгла сума?
— Това ще го уговориш с Родригес. Ако стигнеш до следа… — Лосън замълча и се огледа. — Имам предвид, ако надушиш нещо важно, каквото и да било, докладваш на мен. И то незабавно. След което заедно решаваме какво да правим. Ясно ли е?
— Още един въпрос. Защо ти е да рискуваш?
— С теб ли?
Кимнах.
— От опит знам, че федералните агенти предпочитат да играят по правилата. Дори когато не са съгласни с шефа си.
— А с колко жени агенти си работил?
— Ти си първата.
— Именно! Бюрото не е много по-благосклонно към жените от Католическата църква. Една жена трябва да работи два пъти по-здраво и да е три пъти по-умна само за да се задържи на повърхността.
— И трябва да рискува, така ли?
— След време си казваш: „Защо пък не?!“ Особено когато си струва. И така, от какво имаш нужда?
Вдигнах показалец нагоре.
— От едно нещо. — Написах на листче хартия името и номера на Хюбърт Ръсел. — Искам да наема този младеж. Малко е нестандартен и всъщност дори не е следовател, но разбира от компютри и е дискретен.
Лосън погледна листчето.
— Трябва ли да се запозная с него?
— Не виждам причина.
— С какво ще се занимава?
— Какво имаме досега? Една жена, застреляна от упор с пистолет, една със снайперска карабина и едно убийство с нож. Никаква закономерност, никакво обединяващо начало, освен че и трите убийства ангажират града и в по-голяма или по-малка степен управлението на обществения транспорт. Какво още?
— Лошият се свързва с теб по телефона.
— Именно. От което заключаваме, че човекът има силно его. Голяма работа! Но къде е фокусът? Кое е обединяващото начало?
— Може пък да няма такова — каза Лосън.
— Може. Във всеки случай моят човек ще състави профил.
— В момента цял екип в Куонтико се занимава точно с това.
— Не и като Хюбърт. Виж, може и нищо да не излезе, но все пак мисля, че си струва да опитаме.
— Кога може да започне?
— Той вече действа.
— Е, благодаря ти, че ме попита предварително, мошенико. Дръж ме в течение.
Моята нова любима федерална агентка ми обърна гръб и си тръгна. В този момент телефонът ми избръмча. Посегнах към него и половин дузина полицейски радиостанции се задействаха едновременно.
26
Беше 9:45 ч., когато Нелсън изпрати есемеса. Робълс го прочете, после изключи телефона и го пъхна във вътрешния си джоб. Сутрешният трафик по Лейк Шор Драйв все още беше натоварен — четири непрекъснати колони коли пълзяха на юг с петдесет километра в час. Робълс се премести малко напред, под надвисналата корона на едно дърво, и оттам погледа колите през вариообектива на своя „Никон“. След това извади малък бинокъл и повторно огледа шосето. Не знаеше какво точно търси — лице, жест, нещо, което да привлече вниманието му, за да реши кой ще живее и кой ще умре.