В 9:51 ч. прибра фотоапарата си в сака и измъкна пушка с оптически мерник. Вече й беше свикнал и се чувстваше уверен с нея. Под прикритието на дърветата я прегледа набързо. Бе я проверил още преди да тръгне сутринта, но искаше да е сигурен. После я зареди и я подпря на едно дърво. Измъкна от сака сгъваем статив на две крачета и го разгъна на място, откъдето имаше отлична видимост към шосето. Подложи на метър зад него възглавничка, легна на земята и остана в тази поза минута-две, за да огледа за последно с бинокъла.
В 9:55 ч. прибра бинокъла и се върна пълзешком назад, за да си вземе подпряната на дървото пушка. Преметна ремъка й през рамо и запълзя обратно към огневата позиция. Внимателно положи цевта на пушката върху статива, а приклада подпря на възглавничката. Утринното слънце се отразяваше от повърхността на езерото, като частично заслепяваше шофьорите по южното направление и осигуряваше още по-добро прикритие на стрелеца. Въпреки това Нелсън му бе дал изрични указания: да ограничи времето за стрелба до не повече от минута.
Робълс издиша бавно въздуха от дробовете си и прилепи око към оптическия мерник.
Първото лице, което видя, бе на двайсет и три годишната Джесика Морган зад волана на един „Форд Фокус“. Джесика беше самотна майка, работеше като секретарка в една адвокатска кантора в центъра на града и следваше вечерно. На нея така и не й бе писано да получи диплома от Чикагския университет, нито да стажува при някой федерален съдия, а още по-малко да се издигне до Върховния съд на щата Илиной. Тя се усмихна на Робълс през оптическия му мерник и отметна един непокорен кичур от лицето си. В следващия момент получи нагледен урок по екзекуция. Куршумът пръсна предното стъкло на колата, закачи леко волана и се заби под брадичката й, убивайки я на място. Робълс обаче не изчака да види плодовете на труда си. Часовникът неумолимо отброяваше секундите и пушката му търсеше нова жертва.
През две коли по-назад Питър Рубенстайн шофираше чисто нов „Кадилак Севил“. Питър беше вдовец на шейсет и две години. Съпругата му Марси бе починала преди година и половина при падане по стълбите в къщата им. Рубенстайн плака на погребението и три месеца след като спусна своята Марси в земята, продаде семейния дом. Благодарение на застраховката й сега живееше на висок етаж в луксозна жилищна кооперация с изглед към езерото. Питър си свирукаше безгрижно и се наслаждаваше на отблясъците от утринното слънце по езерната повърхност. Той така и нямаше да узнае, че изплащането на сумата по полицата е привлякло вниманието на следствените власти, нито пък, че това ще доведе до прокурорска заповед за ексхумация и повторна аутопсия на тялото, при която щеше да бъде установено, че причината за смъртта е убийство: няколко удара с тъп предмет по главата, „като клинична картина несъответстващи на падане по стълбите“. Нямаше да чуе предявените му обвинения в убийство, нито да усети щракването на белезниците около китките си. Не, той нямаше да изпита нищо от това; съдбата му бе отредила да се яви при своята Марси много по-скоро, отколкото бе очаквал. Вторият куршум на Робълс прекъсна безгрижното му свирукане. Заби се под лявото му око и отнесе половината от главата му, с което неимоверно много затрудни живота на погребалния агент, когато роднините му настояха за открит ковчег.
С третия куршум Робълс не улучи нищо. Четвъртият се заби в гръдния кош и пръсна сърцето на четирийсет и седем годишния Мичъл Кейс — скромен счетоводител, който така и не научи за нескромните изневери на съпругата си, нито за злокачествения тумор, който метастазираше в мозъка му. Неговата „Тойота Корола“, която се движеше с петдесет и пет километра в час, се удари в мантинелата, прескочи я и се заби челно в един ван от насрещното движение. Шофьорът на вана, осемнайсетгодишният Малкълм Андерсън, никога нямаше да види дъщеря си Джанин, понеже тя нямаше да се роди. Единственият пътник във вана — тринайсетгодишният Рандъл Блейк — щеше да се отърве с раздробен ляв крак, да изтърпи четиричасова операция в спешното отделение на болницата „Нортуестърн Мемориъл“ и да се смята за един от големите късметлии в този съдбовен ден на Лейк Шор Драйв. Разбира се, Рандъл нямаше никакви шансове да стане полузащитник на футболния отбор към Мичиганския университет, нито пък да направи блестяща кариера в „Чикаго Булс“, в течение на която да изкара сто и тринайсет милиона долара. Нямаше да се ожени и да дочака дълбока старост до вярната си съпруга, радвайки се на палави внуци от петте си дъщери. Той щеше да прекара остатъка от живота си с патерици и да умре само на четирийсет и шест от хепатит С — болестта на наркоманите, понеже така му беше писано.