4
Тъкмо бях дал показания и си тръгвах, когато до бордюра спря сребрист „Форд Краун Виктория“ и от него излезе Винс Родригес.
— Чух името ти на полицейската честота. Помислих си, че в Чикаго сигурно има поне двеста души, които се казват Майкъл Кели, но…
— … се оказах аз!
— Но се оказа ти. Свърши ли с тях? — попита той, като посочи с глава към петима-шестима униформени полицаи и криминолози, плъзнали по уличката до „Корнилия“.
— Да. Казах им, че няма да открият кой знае какво. Стъпкови отпечатъци и толкова.
Полицаят направи няколко крачки и си намери местенце за сядане на задното стълбище на една триетажна къща. Вече четвърта година работеше в отдел „Убийства“ и това му личеше по прегърбената Стойка и израза на мирова скръб, който сякаш перманентно бе застинал на лицето му.
— Е, разправяй! — каза той.
— Какво по-конкретно искаш да знаеш?
— Допускам, че не си успял да го огледаш.
Поклатих глава.
— Чаках си влака. Перонът беше претъпкан, имаше трийсет-четирийсет души. Чух изстрела, видях как жената падна и хукнах след него.
— След него?
— Да, беше мъж. С черно палто и черна плетена шапка. Около метър и седемдесет и пет, средно мускулест. Подгоних го по „Корнилия“.
— И го видя, че завива насам?
— Зърнах само гърба на палтото му. Сви в пряката и го проследих по отпечатъците от стъпки.
Родригес се намръщи.
— Колко време беше валяло?
Вдигнах рамене.
— Има-няма десетина минути.
— И това бяха единствените стъпки в снега?
Кимнах.
— Всичко това фигурира ли в показанията ти?
— Да.
— Добре, карай нататък.
— Тръгвам, значи, по следите и свивам зад ъгъла в следващата уличка.
— И?
— Ами следите продължават нататък. От един човек са, вървял е право на изток. Продължавам по тях. И изведнъж той ми скача в гръб, бил е скрит зад един контейнер.
— Следите значи продължават напред, а? — С два пръста Родригес имитира ходещо човече. — Но тоя тип ти изскача иззад контейнера?
— Точно така. Сборичкахме се. Оказа се доста як между другото. И изведнъж извади пистолет. Един такъв черен, приличаше на четирийсети калибър.
— Сериозно оръжие. Каза ли ти нещо?
— Каза ми: „Кротко!“
— Само това?!
— Пита ме готов ли съм да умра като герой.
Родригес се изхили.
— Явно не те познава. Можех да го уверя, че това е смисълът на живота ти.
— Остроумно копеле си ти, няма що.
— И после какво?
— После започва да натиска спусъка. Бавно, сякаш още размисля.
— Сигурно е било вълнуващо.
— Да, бе! И изведнъж спира. Вдига пистолета и ме цапардосва с дръжката по главата. Като се събудих, отгоре ми валеше сняг.
— Това ли е всичко?
— Да, това е. Как е жената?
— Видял си пистолета. Как очакваш да е?
— Мъртва?
— Мъртва, разбира се! Там е тотална бъркотия. Нямам предвид само жертвата.
— Пътниците са се паникьосали?
Родригес кимна.
— Това не ти е Уест Сайд, Кели. Тия хора имат професии, пари, семейства.
— А в Уест Сайд нямат семейства, така ли?
— Разбираш какво искам да кажа. Това са хора с положение. Не са свикнали на такива гадости. По дяволите, на станцията вече цъфнаха три телевизионни екипа. А сега нека да те питам нещо за тази уличка.
В този момент мобилният телефон на Родригес нададе пронизителен писък. Той го отвори, вдигна показалец във въздуха и се дръпна няколко крачки встрани. Някаква жена от медицинските екипи се спря при мен и ми предложи два аспирина. Казах й, че не ща.
— Ако искате, можем да ви откараме в болницата — предложи тя.
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Предпочитам да постоя на въздух.
Родригес затвори шумно телефона си и се приближи.
— Мамка му!
— Какво има?
Полицаят потърка лице с едрата си длан и се огледа, сякаш търсеше отговора някъде наоколо.
— Какво, по дяволите, се е случило, Родригес?!
— Още едно.
— Още едно какво?
— Още едно убийство в метрото. Виж, трябва да тръгвам. Ти вече даде показания, нали така?