— Да.
— Е, хубаво тогава. Не си изключвай мобилния, за да те намеря. Има нещо около тая тъмна уличка, което трябва да обмислим заедно.
— А не може ли да дойда с теб?
— Разкарай се, Кели! Като ми потрябваш, ще те намеря.
Родригес се обърна и изчезна. Отидох при жената с аспирина.
— Знаете ли какво? Май наистина ме наболява главата.
— Ей сега ще ви дам две хапченца!
Двамата се запътихме към линейката. Тя се качи отзад, порови малко и извади шепа блистери. В това време аз седнах зад волана, включих полицейската радиостанция и след малко вече имах адреса на поредното убийство.
— Ето, заповядайте, мистър Кели!
Глътнах хапчетата и надрасках адреса върху пликчето, в което ми ги бе подала.
— Благодаря! Вече се чувствам по-добре.
Тя се усмихна. Повървях до следващата пряка и махнах на едно такси. След последните събития градският транспорт не ми се струваше толкова примамлив.
5
Облегнат на една покрита с ръжда и мръсотия стоманена греда на стотина метра от ъгъла на „Лейк“ и „Уобаш“, аз виждах влака горе на релсите, виждах и екипа от криминолози, наобиколили дупката, която доскоро бе представлявала прозорец на вагон. Улицата долу беше задръстена от полицейски и пожарни коли, както и от тълпи репортери. Повечето подробности вече бяха казани по радиото. Местните жители може би не бяха гении, но едва ли бе нужна гениалност, за да направиш връзката между „Саутпорт“ и Централния пръстен и да сглобиш цялата недотам лицеприятна история. Докато пътувах с таксито, слушах някакво токшоу по радиото, където водещият — казваше се Джейк Хартфорд — приемаше всякакви мнения, догадки и предположения, като се почне от самоличността на серийния убиец и се стигне до причините градските власти да изпуснат нещата от контрол. Всичко това се предлагаше в черно-бели краски и с истеричните крясъци, характерни за такива предавания, без никакви конкретни факти и без видима нужда от аргументи и доказателства. Горе на линията мярнах Родригес, който разговаряше с друг полицай, поглеждайки към тълпите отдолу. От това разстояние не виждах потта му, но я усещах. След минута телефонът му иззвъня и той се отдалечи по перона, за да приеме разговора. Не чувах псувните му, но ги усещах, също както потта. Той затвори гневно телефона и заоглежда носещите греди и колони на линията, сякаш търсеше в тях ключа към загадката. После се върна при другия полицай, прошепна нещо в ухото му и заслиза по стълбите към Лейк Стрийт. Аз също тръгнах нататък. Срещнахме се по средата на улицата; между нас имаше половин дузина телевизионни камери и два пъти повече репортери.
— Господин полицай, имате ли работни версии по някое от тези убийства? — Въпросът бе зададен от задъханата блондинка, която се появяваше по Десети канал от месец и нещо. Сигурно я бяха изкопали някъде от Северна Дакота, където местните не бяха виждали метро. Но поне хващаше окото, рядко срещано достойнство за репортерка в кабеларка.
— Работим и по двата случая, събираме улики, снемаме свидетелски показания. Когато приключим, ще знаем много повече от сега.
Родригес говореше с полицейския си глас — плътен, равен и отмерен, без нито за миг да поглежда в очите ордата репортери насреща си. Погледът му се рееше някъде над прожекторите на камерите; вероятно се питаше защо изобщо е станал от леглото си тази сутрин.
— Съвместно ли работите по двата случая, или провеждате две паралелни разследвания?
Това беше Джон Донован, един от най-дългогодишните криминални репортери в Чикаго. Той беше предводителят на глутницата и останалите кучета знаеха това. Също и Родригес.
— По двата случая работят отделни екипи. Има обаче и известно припокриване.
— Искате да кажете, че вие или някой друг разследващ полицай ще работите и по двата? — настоя да разбере Донован.
Родригес кимна.
— Вероятно.
— Което означава, че подозирате връзка между двете убийства? — попита Донован.
— За момента не знам какво да подозирам — повиши тон Родригес, като усети, че медиите започват да си измислят собствена версия. — Между тези две престъпления има значителни различия. Предвид обстоятелствата и близостта във времето обаче ще търсим и възможни връзки между тях.
— Разполагате ли с конкретни доказателства, че двете са свързани?
Въпросът бе зададен от смугла жена с молив и бележник, застанала най-отзад в тълпата, с гръб към мен. Беше слаба и стройна, около трийсетгодишна, с очила, които се бяха смъкнали на носа й, и с интелигентно изражение, каквото рядко се среща на подобни медийни сборища.