Хвърлих един последен поглед на сградите от двете страни и посегнах към дръжката на вратата. Точно в този момент телефонът иззвъня, само че не беше моят телефон. Звънът идваше изпод предната седалка на колата ми.
42
Под седалката открих евтин апарат с предплатена СИМ карта, залепен с тиксо за рамката. С всяко иззвъняване екранчето му се осветяваше в синьо и червено, сякаш ми се присмиваше — което, като си помисля, не беше далеч от истината.
— Ало!
— Виж как работи това апаратче, а?
Усетих ледена топка в стомаха си; нещо в мозъка ми прещрака.
— Какво искаш?
— Погледни само кардинала. Гаден, мазен лицемер!
Очите ми неволно се плъзнаха встрани. Джани си беше все така на най-горното стъпало, като се опитваше да надвика глутницата репортери. Стори ми се, че изглежда някак загрижен. Запитах се дали все пак някакво божествено озарение не му подсказва как може да завърши денят му.
— Искаш ли да присъстваш на екзекуцията му, Кели? — Електронно модулираният глас мъркаше по линията. — Само кажи.
Още веднъж се огледах наоколо. Ливадки пред къщите, дървета, коли. После отворих вратата на колата.
— Не! — каза гласът.
Замръзнах на мястото си, притворих полека вратата и се облегнах назад.
— Кардиналът няма да умре днес, Кели. Тъй че потегляй. Карай на запад, към „Кенеди“. И не се бъзикай с мен, освен ако не искаш да му тегля куршума.
Запалих двигателя, стиснах волана и потеглих към скоростното шосе „Кенеди“.
— Боях се, че няма да откриеш телефона.
— Днес съм късметлия.
— Камерата е залепена до прага на вратата вдясно.
Погледнах надолу и видях тънката жичка и малката като топлийка леща, която ме гледаше втренчено. Пресегнах се, изтръгнах камерата и я запратих на задната седалка.
— Знаеш ли какъв е смисълът на живота, Кели?
— Защо не престанем с тия глупости и не минем по същество?
— Така ли предпочиташ?
— Именно. Остави на мира всички други. Кметството, Църквата, федералните, всички.
— Под съседната седалка ще намериш флашка със запис. Пусни го и ще видим как ще се почувстваш.
Линията прекъсна. Влязох в една задънена улица, пуснах аварийните светлини и бръкнах под съседната седалка. Флашката беше черна, със залепено на нея парче тиксо. Върху тиксото беше написана една-единствена дума: Рейчъл.
43
Някой щеше да умре.
Докато седях в колата, усетих как във вените ми запулсира мрачна решимост. За минута-две успях да канализирам първоначалния прилив на кръвожадност в трайна, осмислена жажда за мъст, която можеше да изчака и по-подходящ момент. Изгледах повторно видеозаписа на флашката. После още веднъж. След това вдигнах телефона и позвъних на Джим Дохърти. Не отговаряше. Прекъснах и набрах номера на Хюбърт. Включи се гласовата му поща. Едновременно с това чух сигнал за повикване. Беше Родригес.
— Свърши ли с Джани?
— Оня е отвлякъл Рейчъл.
— Чакай така. — След кратка пауза Родригес отново се включи: — Казвай сега.
— Беше подхвърлил мобилен телефон в колата ми. Обади ми се по него, за да ми каже, че с оставил и флашка. Записал е Рейчъл на видеоклип, Винс! Изглежда пребита.
— Не си говорил лично с нея, така ли?
— Не. Накарал я е да прочете пред камерата предварително написан текст. Казва ми да изпълнявам точно указанията му. След това прочита два адреса. Единият е на Хюбърт, другият на Джим Дохърти.
— Оня полицай, който ти беше дал старите папки?
— Същият. Каза ми да си избера единия и да не мисля за другия.
— Откри ли момчето?
— Не. Чакай малко, имам друго повикване. — Превключих линията.
— Мистър Кели, търсили сте ме?
— Хюбърт! Да, по дяволите, търсих те.
— Съжалявам, бях се заровил в материалите около катастрофата.
— Хюбърт, слушай внимателно какво ще ти кажа.
Той млъкна. Умен младеж.
— Току-що получих съобщение от оня тип. Изпраща ми два адреса, за които следва да допусна, че са на потенциални жертви. Единият е твоят.
Замълчах, но Хюбърт не каза нищо.