— Хюбърт, чуваш ли ме?
— Чувам ви.
— Добре. Веднага ще поискам да изпратят екип в апартамента ти, но това може да отнеме време. За момента искам от теб да заключиш вратата си и да не пускаш никого. Никого! Освен мен или някой със значка. Разбра ли?
— Да.
— Имаш ли оръжие вкъщи?
— Какво искате да кажете?
— Каквото казах.
— Имам някъде готварски нож.
— Намери го. Заключи вратата и вземи ножа. Стой вътре и всичко ще е наред.
— Вероятно се будалка с нас, мистър Кели. Явно му прави удоволствие.
— Стой вътре, Хюбърт. И изчакай полицията.
— Добре, де, добре. Но чуйте, изкопах още нещо интересно…
— Не сега, Хюбърт. Запиши го на диск или нещо такова и ми го прати. Но не мърдай от къщи, докато не дойде някой със значка. Разбрахме ли се?
— Дадено, мистър Кели.
— Браво, синко. Е, ще се чуем…
Прекъснах линията и се върнах на разговора с Родригес.
— Винс, беше Хюбърт. Добре е.
— Ще пратя някого при него.
— Още не. Ако онова копеле усети, че съм във връзка с ченгетата, може да започне отново да убива.
— Трябва да предприемем нещо.
— Ще намерим начин. Но трябва да сме само двамата, ти и аз.
— Какво ще правим?
— Първо ще намерим Рейчъл.
44
Треперещ от нерви, седях в най-крайното сепаре в дъното на една закусвалня на име „Порцелановата кукла“, докато Родригес гледаше видеозаписа върху екрана на лаптопа ми. Рейчъл, насинена и подута от бой, беше вперила поглед в обектива на камерата; очите й ми казваха къде е, докато сърцето й се питаше кога ли ще отида да я прибера.
— Какво мислиш? — попита полицаят, след като видя каквото му беше нужно.
— Казах на Хюбърт да се заключи в апартамента и да не мърда от там.
— Ами Дохърти?
— Търсих го и на домашния, и на мобилния. Не отговаря.
— Смяташ, че той е набелязаната жертва?
Кимнах.
— Мога да пратя отряд полицаи до десет минути — каза Родригес.
— Ако Дохърти е още жив, всякакво друго движение на хора около къщата му освен мен, при това сам, ще го убие незабавно. А и Рейчъл с него. — Посочих с глава екрана. — От друга страна, нашият човек не е предвидил това.
— Какво имаш предвид?
Върнах записа и го пуснах отначало. На екрана се появи Рейчъл, подпряла глава на длани; пръстите й закриваха отчасти лицето.
— Виждаш ли това? — казах аз и спрях кадъра.
— Какво да виждам?
— Тя не започва да говори веднага.
— Е, и?
— Заслушай се в звуците наоколо.
Натиснах бутона Старт. Откачало на записа се чуваше само дишането й. После някъде далеч отекна черковна камбана.
— А сега погледни ръцете й — казах аз и спрях записа. — Показва ни часовника си.
Родригес погледна отблизо цифрите на дигиталния дисплей.
— Седем сутринта! Брей, дявол да го вземе!
— Умно момиче. И това не е всичко.
Натиснах отново Старт. Рейчъл заговори. Наред с думите й се чуваше сирена, която ту отслабваше, ту се засилваше, приближаваше се и се отдалечаваше, докато изведнъж прозвуча толкова силно и наблизо, че тя трябваше да повиши глас, за да я надвика.
— Пожарна кола — каза Родригес. Аз кимнах.
Той извади телефона от джоба си. След пет минути разполагахме със списък, от който започнахме да отсяваме по-малко вероятните инциденти.
— Зададох времева рамка от десет минути преди и след седем — обясни Родригес, като ми показа списъка си. — През този интервал е имало три обаждания до пожарната служба. Едното е било в централния район, другото в северозападните квартали, третото в близкия северен район.
Поставих пръст върху третия адрес.
— Това е на половин пряка от „Кабрини“.
Родригес кимна.
— Някъде тук е била отвлечена и Мария Джаксън. Я да видим още веднъж клипа.
Той го пусна на бърза скорост, докато стигна до кадъра, който го интересуваше. Беше в по-общ план и зад гърба на Рейчъл се виждаше част от стаята.
— Погледни стената зад нея. — Родригес посочи с пръст разкъртената стена. — Виждаш ли дупката в самия край на кадъра?
Погледнах отблизо. Полицаят беше прав.
— Тунели — казах аз. — Мислиш, че се намира в някой от високите блокове ли?