— Не те бях познал, докато не видях снимката — казах аз.
— Понякога животът си взема своя кръвен данък от хората още на крехка възраст. — Дохърти се изсмя гърлено; в смеха му се долавяха нотки на лудост. — Но аз те познах, Кели. Още в мига, когато влезе в участъка като новобранец. Същото жълтеникаво лице, каквото имаше и като дете. Все така се оглеждаше за баща си.
Пропълзях до Дохърти и двамата задърпахме топлия ръждив метал. През цялото време той мълвеше молитви и веднъж целуна жената по лицето; пазеше я да не се унесе в сън. Мина повече от минута, а тя не бе помръднала. От задната част на вагона се чу шум. Над главите ни проблеснаха червени светлини. Отнякъде се появи кондукторска шапка, а под нея — лицето на баща ми, очертано на фона на мрака.
— Тате, моля те! — казах аз.
По лицето му пробяга нещо като жалост; за момент си помислих, че може би ще се опита да я спаси. После нещата си дойдоха на мястото. Баща ми ме сграбчи за яката и ме хвърли към задната част на вагона и отворената свързваща врата. Ударих се в някакъв ръб и се свлякох през прага; усетих нощния въздух върху лицето си. Погледнах към линията на метрото, надвиснала над главата ми; иззад ръба й се подаваха пожарникарски шлемове.
— Излизай през вратата! — изрева баща ми и се опита да ме последва навън, към безопасността.
Дохърти се пресегна и го сграбчи за глезена. Баща ми го ритна с обувката си в лицето и го запрати към стената на вагона. Няколко мига усещах само тихото трептене на металната конструкция, което се предаваше по върховете на пръстите ми. После вагонът се хлъзна надолу и се наклони още по-силно на една страна. Стоновете се извисиха в писъци. Стоманата изохка, изплющяха скъсани нитове. Жената с миловидното лице изстена от болка, когато още нещо се заби в тялото й. Дохърти посегна да я улови, но дланите му бяха хлъзгави от кръв и тя му се изплъзна. Той я видя как се изхлузи навън и на мястото й повя студен вятър. Крясъците на Дохърти изпълниха вагона, изляха се през зеещата дупка и дълго отекваха по празния тротоар под нас.
— Той я уби — каза Дохърти.
Поклатих глава.
— Тя щеше да умре така или иначе. Докторите ни го казаха.
— Искаш да кажеш, съдебните лекари, на които плаща общината. Баща ти беше страхливец. Той я уби. И двамата я убихте.
Усещах върху себе си погледа на Дохърти, който проникваше дълбоко в душата ми, откривайки най-тъмните й гънки, където чувството за вина се подхранваше от детски съмнения, където отекваше болката на смъртно ранената жена. Разтърсих глава, за да ги прогоня, но мъжът с пушката бе видял достатъчно и се усмихна.
Пожарникарите ме изтеглиха с въже на линията. Хвърлих един поглед надолу към уличното платно, но тя вече беше покрита с чаршаф. Опитаха се да ме увещаят да се кача в линейката, но аз се изскубнах, избягах по-далеч от влака и се върнах вкъщи, като изминах пеша двайсет преки. Тази нощ баща ми изпи цяла бутилка бърбън. След полунощ ме извика при себе си в кухнята, за да ме пита какво съм видял във влака. Не му отговорих. Той ме преби с юмруци, като с всеки удар ми задаваше същия въпрос. Аз мълчах, защото не знаех какъв отговор предпочита да чуе. Правилен отговор нямаше. Пък и от никакъв побой нямаше да ме заболи повече, отколкото от съзнанието какво представлява баща ми. Всеки път когато ме погледнеше, той виждаше собственото си малодушие, отразено в очите ми. И ме намразваше все повече.
— Ако го бях открил, щях да го убия. — Дохърти се наведе напред върху масата и приближи цевите на пушката до лицето ми. — И това може би щеше да е достатъчно. Щеше да е по-добре и за двама ни.
— Коя беше тя, Джим?
— Казваше се Клер.
— Жена ти?
— Бяхме сгодени.
Размърдах се на стола си, като полека се приближих до пистолета на пода.
— Баща ми почина. Онази нощ направих каквото можах. Също и полицията. И докторите.
Цевите на пушката в ръцете на Дохърти потрепериха. Сигурно отново виждаше локвата кръв, лицата на пожарникарите, когато вдигаха трупа от улицата. После гневът го обзе изцяло, изтривайки всичко останало, изпълвайки съзнанието му с черен мрак.
— Късно беше за това, Майкъл. — Той стисна здраво пушката и плъзна поглед към образа на екрана. — Решил съм да си отмъстя и така ще бъде.
В лявата си ръка държеше малка кутийка и я вдигна, за да ми я покаже.
— Прилича на дистанционно за телевизор, а? — Кимна към лаптопа. — Обаче е свързано с пушката, която виждаш ей там. Само да натисна това копче, и ще продухам черепа на съдийката.