— Това няма да ти върне Клер. Нищо не може да я съживи.
Пистолетът ми беше на две педи вдясно от мен. Аз го приближих с крак.
— Недей! — Дохърти скочи от стола и ритна оръжието в другия край на стаята. Повдигна брадичката ми с дулото на пушката си. Видях как пръстът му потрепна над дистанционното. После се върна и седна на мястото си. Реших да печеля време.
— Разправи ми за Робълс.
— Какво за Робълс?
— Защо ти беше нужно да го застреляш?
Дохърти сякаш се поуспокои — въпросът явно му достави удоволствие.
— И аз съм изучавал класиците. Не като теб, но навремето всички ги четяхме малко или много.
— „Илиада“?
Той кимна.
— Разправих на Робълс за избора, пред който е бил изправен Ахил. Да доживее дълбока старост като обикновен човек или да умре млад, но прославен.
— Позволи ми да отгатна — казах аз. — При Лейк Шор Драйв са били неговите петнайсет минути слава.
— Ахил е избрал славата и ранната смърт. Робълс постъпи по същия начин. Това беше неговата съдба и той й се отдаде докрай.
— Ти и такива като теб обичате да говорите за съдба и призвание. Особено когато примката не е на вашата шия.
— Не вярваш, че ще си платя цената ли?
— Не вярвам. Бъди така добър и ме опровергай.
Дохърти отново повдигна тежката двуцевка.
— Още не. Нека първо всичко да свърши.
— Това включва ли и Църквата?
— И не само нея, Майкъл! — Гласът му омекна, в съзнанието му отново изплуваха мрачните спомени, които ни свързваха. Очите му се местеха между образа на Рейчъл и червената папка на масата между нас. — Работата е много по-дебела. Но си прав да се сещаш за свещениците, защото с тях започна всичко.
Последните думи заседнаха на гърлото му; куршумът го бе улучил в шията. Той примигна и се опита да преглътне. Още три куршума се забиха в гръдния му кош. След което Дохърти политна назад със стола си и падна по гръб. Беше мъртъв.
48
Катрин Лосън излезе от мрака на мазето и гнусливо побутна Дохърти с върха на обувката си.
— Мръсна гнида.
След като се убеди, че е мъртъв, тя отпусна ръката с пистолета до хълбока си.
— Добре ли си?
Погледът ми беше прикован в лаптопа на убиеца и в дистанционното, изпаднало от ръката му. Картината от екрана беше изчезнала.
— Нищо ми няма — отвърнах.
— Рейчъл е в безопасност — каза Лосън, като ме спря с ръка, докато посягах към телефона си. — Родригес каза да ти предам, че Шишо е свършил добра работа.
Посочих лаптопа.
— Ами видеозаписът?
— Каза, че после ще ти обясни всичко. — Тя седна на масата. — А сега защо не ми изложиш нещата от твоя гледна точка, преди да повикаме останалите?
Разказах й за флашката. След това й показах снимката на Джим Дохърти от 1982-ра.
— Нямаше много време — казах аз. — Дохърти очакваше да тръгна сам за Саут Сайд. Казах си, че докато се занимава с мен, вие може би ще откриете Рейчъл.
— Глупости. Не си вярвал, че федералните ще се справят. Но си казал на Родригес да ме изпрати, за да те прикривам.
— Не беше въпрос на недоверие.
— Не само на недоверие, ами и на амбиция тази работа да я свършиш сам. — Тя посочи с ръка трупа на Дохърти.
— Мислиш, че съм искал да го убия ли? — попитах аз.
— Да, след като осигуриш безопасността на Рейчъл.
— Също както застрелях онзи в езерото.
— Ако не си имал намерение да го убиваш, защо цялата тази тайнственост? А ако си тръгнал по този път, не си искал някой да ти потърси сметка впоследствие.
Погледнах към пистолета, който още стискаше с облечената си в ръкавица ръка.
— Все пак ти застреля Дохърти.
— Нищо подобно. Ти си го застрелял. — Тя се наведе над трупа и вкара дръжката на пистолета в дясната му ръка. После ми го подаде. — Избил си пистолета от ръката му и в суматохата си го застрелял. Това е единственият начин да е станало. Ти си герой. Аз съм пристигнала по-късно, само за аплодисментите.
— Как се добра до тук?
— Дойдох сама с колата си, след като Родригес ми разказа подробностите. Реших, че малко неофициално подкрепление ще ти дойде добре.
— Май и ти не си ми имала особено доверие?