— Не обичам да бъда пренебрегвана.
— А сега искаш да поема това върху себе си?
— Така би било най-добре.
Станах от стола. Катрин протегна ръка.
— Приемаш ли моята версия?
— Ако толкова държиш аз да съм го застрелял, няма проблем. Да вървим.
— Къде е тя? — Седях в колата на ФБР и разговарях по телефона с Родригес.
— Отведоха я в болницата „Нортуестърн“. Беше я скрил в склад на Дивижън Стрийт. Един от приятелите на Шишо ни светна. Спомни си, че я бил виждал, и позна Дохърти по снимката.
— Много ли е зле? — Езикът ми сякаш беше надебелял и думите излизаха с мъка от устата ми.
— Ами не е добре, Майкъл. Нито физически, нито психически.
Помислих няколко секунди върху чутото, после го изтласках от съзнанието си.
— Някой пази ли я?
— Тя беше напълно дрогирана, към главата й бяха насочени две пушки, вързани с въже за вратата. Но вероятно е разчитал никой да не я открие.
— Как се справихте с видеокамерата?
— Поразузнахме малко, преди да влезе екипът, видяхме камерата и измислихме как да я прецакаме. Екипът засне около минута клип с Рейчъл от същата гледна точка, после го програмирахме да се повтаря до безкрайност и го свързахме с предавателя на Дохърти. Ти всъщност си виждал този запис. Беше рисковано, но пък той през цялото време е бил залисан с теб и не е забелязал.
В съзнанието ми изплува лицето на Дохърти, стиснал в едната ръка пушката и поставил другата върху червената папка.
— Той искаше да видя как умира любим човек. Точно като него навремето.
— Майната му на Дохърти. Той е мъртъв, а Рейчъл е жива. Това е важното.
— А какво ще правим с Църквата?
— Мисля, че вече разбрахме какво става в „Име Господне“. Като се върнем, ще ти разправя.
Погледнах през предното стъкло на колата. Междувременно бяха пристигнали цял взвод федерални агенти и оглеждаха мястото на произшествието. Катрин беше застанала в светлината на един от прожекторите и разговаряше с двама криминолози. Държеше под мишница папката на Дохърти.
— Слушай, Родригес, трябва да говоря с Хюбърт.
В слушалката настъпи кратко мълчание.
— Честно казано, не го знам къде е — каза накрая полицаят. — Федералните трябваше да го вземат от дома му.
Лосън се отдалечаваше към вана на криминологичния екип.
— Ще ти позвъня след малко, Винс.
Набрах номера на Хюбърт, но отново попаднах на гласова поща. Докато набирах повторно, и аз тръгнах към вана. Хюбърт и този път не вдигна. Заварих Лосън на задната седалка, поставяше етикети на нещата, намерени в къщата.
— Хюбърт Ръсел? — успях да кажа само аз, понеже сърцето ми биеше в гърлото.
Лосън се облещи насреща ми и почука с химикалка върху бележника си.
— Какво Хюбърт Ръсел? — попита тя.
— Къде е?
49
Когато стигнах, вече го бяха свалили от въжето. Стоях на тротоара и гледах как го изнасят от сградата в черния найлонов чувал. Споменът за него изгаряше черепа ми отвътре. Протегнах ръка, за да го пипна. Но той се изплъзна от допира ми и зае мястото си в галерията от мъртви лица, вероятно очаквайки да види колко ще скърбя.
— Съжалявам, Майкъл. — Лосън бе застанала до мен; думите й достигаха тихо, но отчетливо до ухото ми. — Не знам какво е станало с екипа, който изпратих.
— Не си виновна ти. — Отдръпнах се от линейката и седнах на бордюра. — Аз бях този, който се забави. Аз бях този, който реши, че нищо не го заплашва. И сгреших.
— Съжалявам. — Лосън приклекна до мен. В този момент изглеждаше объркана, дори разстроена. — Ние закъсняхме и ти се извинявам за това.
Почувствах ръката й върху своята; лицето й се белееше в тъмнината.
— Майкъл Кели?
Вдигнах глава. Чернокожа жена на средна възраст се беше надвесила над мен и сваляше хирургическите ръкавици от ръцете си. Мардж Конъли бе прекарала целия си съзнателен живот в близост до смъртта и чертите на лицето й изразяваха онова кораво достойнство, което изискваше тази професия. Познавах я повече от десетилетие и бях виждал много пъти това изражение на лицето й. Само че този път потърпевшият бях аз.
— Здравей, Мардж. — Изправих се, Лосън също. — Това е Катрин Лосън, от ФБР. Мардж Конъли, от съдебномедицинската служба на окръг Кук.