Двете жени се здрависаха.
— И двамата ли имате нещо общо със случая? — попита Мардж.
— Хюбърт ми беше приятел — казах аз.
Мардж повдигна леко вежди и погледна очаквателно Лосън.
— Бюрото може да прояви интерес — каза тя.
— Това не е самоубийство — казах аз.
— Кой твърди, че е? — Мардж отвори задната врата на линейката. Черният чувал си беше на мястото.
— Какво открихте? — попита Лосън.
— Неофициално? Смърт поради асфиксия. Беше провесен на въже от вентилатора на тавана. А как е стигнал до там? — Тя вдигна рамене. — Засега не мога да кажа. Младо момче. Колко жалко!
Приближих се до чувала. Мардж разкопча ципа, без да каже дума. Хвърлих един последен поглед, но приятеля ми го нямаше вече, чертите му бяха застинали в смъртна маска.
— Утре ще знам повече — каза Мардж и затвори чувала.
Лосън кимна и й благодари. Мардж се качи на предната седалка и линейката потегли. Двамата с Лосън изпратихме с поглед Хюбърт Ръсел по пътя му за моргата.
Синята линия
50
Катрин Лосън се отпусна на седалката и се загледа разсеяно в траверсите, които профучаваха под прозореца й. Влакът по Синята линия набра скорост на излизане от станцията и се наклони плавно, за да вземе завоя. Лосън опря глава до стъклото, като се остави на ритъма на колелата да я върне в спомените й от последните дни. Първият образ, изплувал в съзнанието й, беше на Хюбърт Ръсел, с изпънат от въжето врат, който се въртеше бавно над бюрото си. После се появи Кели, с очи като два отворени гроба, стиснал до болка ръката й, докато ковчегът на приятеля му се затвори с трясък и пръстта забарабани по капака.
Лосън се стресна и отвори очи. Влакът й навлизаше в станция „Холстед“. Беше ранен следобед и за щастие вагонът беше празен, ако не се броеше една жена в униформено яке с лого на рекламна агенция, която явно отиваше на работа. Лосън свали черните си ръкавици, пусна ги в скута си и ги затисна с длани. Влакът се бе спуснал под земята и се носеше към Централния пръстен. Тя погледна през прозореца, но видя само лампите на служебното осветление, които се мяркаха за миг в тунела. Документите, които бе копирала, се намираха в чантата й. Извади ги и прочете отново целия материал. След това напипа ключа в джоба си. Беше от аварийния изход на метрото в близост до „Полк“ и „Десплейнс“ — мястото, където преди седмица бяха открили трупа на Мария Джаксън. Лосън погледна часовника си. Срещата й беше в пет. Имаше много време. Тя стана, сложи си ръкавиците и ги изопна нагоре. Жената с униформеното яке й се усмихна, докато влакът спираше на станцията. Лосън отвърна на усмивката й. Вратите се плъзнаха встрани и тя слезе на полутъмния перон.
Влачеше обувките си в мръсотията и гледаше към облаците прах, които се виеха над главата й, осветени от мъждивите лампи. Трупът на Джаксън бе открит на километър и нещо от мястото, където се намираше, но не това я занимаваше в момента. Очите й проследиха дългата редица от светлини, наредени като наниз покрай линията и потъващи някъде напред в мрака. Това не бяха неоновите тръби, които бе видяла на път към центъра. Бяха обикновени електрически крушки, каквито имаше и около трупа на Джаксън. И това я притесняваше. Въпреки всичко останало.
Някъде в тунелите отекна глух тътен. Лосън инстинктивно се дръпна назад и хвана дръжката на пистолета си. Усещаше вибрациите със стъпалата си, чуваше ги как се предават по стоманените релси. Тътенът се засили, сякаш всеки миг влакът щеше да я връхлети. После го видя през една пролука между носещите колони през три коловоза от нея — задъхан звяр със светещи очи, който изскочи иззад завоя и се втурна в тунела. Лосън вдигна глава нагоре и се загледа в крушките, които се полюляваха от течението, хвърляйки странни отблясъци по стените наоколо. После влакът отмина. Известно време крушките продължиха да се подрусват и поклащат с все по-малка амплитуда и не след дълго тя чуваше само собствените си стъпки в прахоляка.
Повървя така още десет минути, после се обърна и тръгна обратно към вратата, през която бе влязла. Цял ден бе мислила за метрото, за електрическите крушки, за предстоящата среща. И това беше добре за нея, понеже не й оставаше време да мисли за останалото.
51
Спомних си миризмата на изгорял восък и парфюм, после се отвори някаква врата и студеният въздух ме засмука навън, към тъмния коридор. Озовах се в стая с една-единствена лампа на тавана над проста дървена маса. Мъжът с костюма ми направи знак да седна. Подаде ми лист хартия. Аз се подписах. Той погледна подписа ми и кимна. След това излезе от стаята и като се върна, носеше някакъв съд, направен от черен камък и запечатан с бял восък, който постави на масата. Придърпах го към себе си. Беше тежък и студен на пипане. Замириса ми на смачкани есенни листа и видях тънките безкръвни устни, зашити с копринен конец. После лопата, която се преобърна, и светът потъна в мрак. Вдигнах поглед нагоре. Мъжът с костюма се усмихна насреща ми, показвайки ми прогнилите чукани на зъбите си и подутите жълтеникави венци. Блъснах съда обратно към него и си тръгнах.