— Не, не разполагаме с никакви данни за връзка между двата случая — отвърна Родригес. — Но, както вече казах, още сме в първоначалната фаза на разследването.
Неколцина репортери закрещяха въпросите си един през друг. Донован успя да ги надвика:
— Значи ли това, че си имате работа със сериен убиец, който вилнее из обществения транспорт?
Родригес не отговори веднага. Очите му обиколиха тълпата, докато накрая се спряха на мен. Стори ми се, че на устата му за миг потрепна тъжна усмивка. После погледна Донован и каза онова, което всички очакваха да чуят:
— Джон, ще бъда откровен с теб. На този етап не знаем с кого или какво си имаме работа. Бъди сигурен обаче, че целите налични ресурси на чикагската полиция ще бъдат впрегнати за разплитане на тези два случая и че скоро ще разполагаме с някакви отговори.
— Кога ще стане това? — попита Донован.
— Скоро, Джон. Колкото се може по-скоро. Обещавам.
С това Родригес закри пресконференцията. Двама-трима журналисти продължиха да го обстрелват с въпроси, но той се обърна и си тръгна. След няколко минути тълпата се разпръсна. Репортерите от печатните медии тръгнаха към редакциите си, а телевизионните екипи правеха пробни снимки и се гримираха за включване.
6
Родригес бе дошъл по Лейк Стрийт до ъгъла със „Стейт“ и ме чакаше там.
— Хайде да пием кафе някъде — каза той.
Кимнах. Двамата пресякохме платното.
— Защо ли не съм изненадан да те видя тук? — подхвърли той.
Вдигнах рамене.
— А ти какво очакваше?
— Точно това. Е, какво мислиш?
— За кое? — попитах аз.
— За медиите.
— Че са в истерия, както обикновено. Може би повече от друг път.
— Истинска менажерия.
— Прав си.
Влязохме в един „Старбъкс“ и дадохме поръчките си на бара. После седнахме до прозореца и се загледахме към улицата.
— Стрелецът е един и същ, Винс.
Родригес ме изгледа над ръба на чашата си.
— Сигурен ли си?
— Натам сочи логиката.
Полицаят отпи от кафето си.
— В единия случай имаме близък изстрел с пистолет. В другия — със снайперска карабина.
— И ти смяташ, че не са свързани?
Родригес поклати глава.
— Не съм казал такова нещо. Просто не ми се връзват нещата. Няма ясен почерк.
Вдигнах рамене.
— Убиецът е един и същ.
— Или убийците — каза той. — Да поговорим малко за онази уличка.
Полицаят разгъна една салфетка на масата пред себе си и начерта план на квартала около „Корнилия“.
— Значи, завиваш зад ъгъла и виждаш отпечатъци от стъпки, които продължават напред по пряката. Така ли?
Кимнах.
— Хубаво. Снегът вали, да речем, от десетина минути. Така ли?
— Максимум — отвърнах аз.
— И отпечатъците са от един човек?
— Само от един.
— Но когато тръгваш по тях, той те причаква. Скрит зад контейнер, горе-долу по средата на отсечката.
— Може да се е върнал назад? — предположих аз.
— Тогава щеше да има два чифта отпечатъци.
— Не и ако е стъпвал в собствените си следи.
— Като индианец от комиксите, а? Ти майтап ли си правиш с мен!
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че въпросният тип, стрелецът, е изтичал напред по уличката и е свил зад ъгъла. — Родригес начерта една дълга извита стрелка, за да обозначи маршрута. — Но е имал съучастник, който те е причакал зад контейнера.
— В засада, така ли?
— Точно така.
Поклатих глава.
— Мъжът, който опря пистолета в главата ми, беше убиецът от „Саутпорт“.
— Няма как да си сигурен в това.
— Имаше пръски от кръв по палтото си. Сто на сто е бил той.
Родригес погледна още веднъж чертежа си.
— Хубаво, а какво ще кажеш за този вариант? Съучастникът чака в уличката. В момента, когато нашият убиец свива зад ъгъла, той хуква напред.
— И убиецът заема мястото му зад контейнера — добавих аз. — Положително така е станало. Няма друг начин.