— Така ли? Нямам такива впечатления.
— Да не пресилваме нещата.
— Та ти вися тук цели три дни, на кафе и десертни блокчета, и спа на пода, когато не гледаше към вратата на стаята й или не досаждаше на всеки доктор и сестра, които излизаха от там.
— Докато накрая болничните власти ме изритаха.
— Ти с нищо не й помагаше, а в случая това е важното. Виж, ако ставаше с магическа пръчка, щях да го направя. Всеки един от нас би го направил. Но при нас тези неща не стават така. Ти самият го знаеш не по-зле от нас, Майкъл!
Тя беше права. Беше ми се налагало да разговарям с много бащи и съпрузи, братя и приятели — самите те жертви, макар и косвени. Повечето кимаха, въздишаха, кършеха ръце, кривяха лица в гримаси на болка, устните им шептяха въпроси, за които никога нямах достатъчно уместен отговор. А сега бях поставен на тяхно място, молех една сестра да се прави на Господ, утре да стане вчера и, ако може, Рейчъл да е пак онова, което беше. Гласът на Хейзъл ме върна към действителността.
— Истината е, че просто трябва да си седнеш на задника и да чакаш. Вероятно тя сама ще попита за теб. Дай й още ден-два, максимум.
Кимнах на празната стая.
— Благодаря ти, че ме търпиш, Хейзъл.
Тя се изсмя.
— Във всеки случай, ако някога се разболея или нараня, бих желала да се случиш до мен.
— Внимавай какво си пожелаваш! Нали ще ми се обадиш, ако…?
— Ако попита за теб ли? А ти как мислиш?
— Чао, Хейзъл.
— До след час, Майкъл!
Затворих телефона и почувствах тишината, която тегнеше около мен. Взех си цигарите и питието и отидох в дневната, за да си пусна някаква музика. Хармониката на Брус Спрингстийн и пианото на Рой Битън се подгониха из стаята. Отпих още една глътка скоч, този път по-малка, седнах на бюрото и включих компютъра. На екрана изскочи лицето на Хюбърт Ръсел. Това беше последният видеоклип, който бе заснел, преди да бъде убит. Разсъжденията му по случая, който го бях помолил да разследва — случая, който накрая му струва живота.
— Вече ви изпратих служебното досие на вашия приятел Джим Дохърти. — Хюбърт намести очилата си пред камерата и заби поглед в бележките пред себе си. — Това може и да не се окаже нищо съществено, но нали споменахте, че е работил по катастрофата от 80-а, а както виждате, е завършил Полицейската академия едва през 1982 година…
Точно така, Хюбърт, едва тогава.
— Както и да е — продължи Хюбърт, — нали ви казах, може и нищо да не е, но реших да ви обърна внимание. Изпратих ви тази снимка от Академията заедно с файла до мобилния телефон. Другият материал, който сега ви изпращам, се отнася до някогашната железопътна катастрофа и фирмата „Транско“.
Наведох се напред и заразглеждах отблизо дигиталния образ на моя приятел. Младежът беше развълнуван — знаеше, че е намерил две парченца от пъзела, които си пасваха.
— Вашето вътрешно чувство не ви е подлъгало, мистър Кели. Оказа се, че „Транско“ и „Уобаш Рейлуей“ са били собственост на една и съща групировка, някаква корпорация на име Си Ем Ти Холдинг.
Извадих бележник и химикалка и написах най-отгоре Си Ем Ти Холдинг, а под него Транско, като ги съединих с къса чертичка. На екрана Хюбърт продължаваше да говори:
— Навремето Си Ем Ти са се занимавали с какво ли не. Железници, сгради и съоръжения, свързани с железопътния транспорт, производствени предприятия. Всички те били притежавани чрез различни дъщерни фирми. Действало се е много дискретно. Оторизиран представител на корпорацията е бил някакъв адвокат на име Сол Бърнстайн. Той е починал, но вероятно синът му знае нещо. Така че ще видим. Между другото открих и логото на Си Ем Ти. — Хюбърт натисна няколко клавиша. — Току-що ви го изпратих на мобилния. Страшно прилича на онова, което ви бяха оставили пред вратата…
Хюбърт млъкна за момент и погледна наляво.
— А, чух отвън някакъв шум. Може пък добрите да са дошли, за да ме отведат на сигурно място, като защитен свидетел. — Той се засмя лукаво на цялата абсурдност на ситуацията. — Не се притеснявайте, мистър Кели. Ако нищо друго не помага, имам кухненски нож, за да се браня. Хайде, ще се чуем по-късно.
С тези думи Хюбърт изчезна. Затворих лаптопа и усилих музиката. Еди Ведър бе заменил Брус и разказваше за някакво хлапе в Тексас на име Джереми. Вдигнах крака на бюрото и се загледах в сенките на здрача, който бавно падаше над жилището ми. Когато допих уискито си, беше почти тъмно. Оставих пистолета си у дома и тръгнах по улицата, за да си хвана такси. Рейчъл може би щеше да се върне, а може би не. Но Хюбърт Ръсел беше мъртъв. И аз трябваше да направя нещо по въпроса.