— Какво точно искате да кажете, агент Лосън?
— Искам да кажа следното: ако някой като Робълс действително е изнесъл две-три крушки, заредени с антракс, дали лабораторията в Детрик изобщо е имала начин да засече това?
— От Детрик ни уверяват, че няма заплаха.
— Звучите ми някак уплашен.
— Загрижен, може би, но не по причините, които вие подозирате. Ако подобни налудничави слухове излязат в публичното пространство, потенциалните вреди биха били огромни. За нас. За Министерството на отбраната. По дяволите, а замисляли ли сте се за самия Чикаго? Ако туристите макар и за миг заподозрат, че зад всеки ъгъл ги дебне облак антракс, градът ще се опразни!
Даниелсън отпи глътка вода.
— Засега съумяваме да запазим в тайна заразяването на светената вода в „Име Господне“. И то едва. Последното нещо, което ни трябва, е някой неуправляем агент на ФБР да почне да сее паника с теории за края на света.
— Значи, вие ми казвате да зарежа всичко?
— Казвам ви, че сте нагазили в много по-дълбоки води, отколкото предполагате.
— Заплашвате ли ме, мистър Даниелсън?
— Така ли ви се струва? — Този път бе ред на Даниелсън да се поозъби и Лосън се размърда нервно на стола. — Истината е, че вие нямате нито официално разрешение, нито нужната квалификация, за да водите този разговор с мен. Така че приключихме с този въпрос. Ако желаете да приемете думите ми като заплаха, това си е ваше право. Всъщност във ваш интерес е да ги приемете така. А сега искам от вас още нещо, агент Лосън.
— И какво е то?
— Да ми кажете всичко, което знаете, за един частен детектив на име Майкъл Кели.
53
Кръчмата се намираше в един по-скромен участък на Милуоки Авеню в Джеферсън Парк. Влязох около осем и седнах на бара. Барманът се запъти към мен. Поръчах си „Бъдуайзър“ в кутия и малък бърбън „Джим Бийм“. Двама типове с вид на строителни работници се бяха барикадирали зад няколко редици изпити бутилки и псуваха телевизора, който предаваше хокеен мач. В другия край на бара имаше още някакъв мъж. И той като мен си пиеше сам. Пресуших бърбъна, вдигнах бирата си и се отправих към ъгъла на заведението, където още трима работници играеха дартс. Най-възрастният беше около трийсет и пет, едър, към метър и деветдесет, около сто и десет кила. Отговаряше на описанието, което ми бе дал Родригес. Освен това зеленото му камаро беше паркирано отвън. Огледах го по-отблизо. По лицето и дрехите му имаше люспи от бял латекс. Ръцете и гръдният му кош бяха набъбнали от мускули — явно си изкарваше хляба с яко бачкане. Отпих от бирата си. Онзи пристъпи към линията за хвърляне и бързо заби три стрелички в сектор 20.
— Браво, Лари! — извика единият от другите двама.
Лари Дженингс се ухили и издърпа стреличките си от корковата мишена. Аз се върнах обратно на бара. Тримата продължиха да хвърлят. Бях приключил с втората си бира, когато Дженингс заби три десетки и спечели играта. Пристъпи към мишената, за да си прибере стреличките, но аз го изпреварих.
— Това ли търсиш, Лари?
Той ме изгледа особено.
— Да, приятел. Благодаря. — Опита се да си ги вземе, но аз ги дръпнах назад.
— Искам да ти покажа нещо.
Изведнъж заведението утихна. Дори хокеистите на екрана започнаха да играят сякаш на пръсти. Извадих от джоба си бяла картичка и я забучих на дъската.
— Това е некрологът на Хюбърт Ръсел. Познаваш ли го?
Посочих с пръст снимката на Хюбърт върху некролога. Дженингс поклати глава. Отначало изглеждаше объркан, после ядосан. Приятелите му наблюдаваха отблизо сцената.
— Така си и мислех, не го познаваш — казах аз. — Набил си погрешния човек, Лари. Време е да си платиш за това.
Върнах се при бара и хвърлих няколко банкноти на плота. В края на коридора имаше мъжка тоалетна, но аз я подминах и през задната врата излязох на тясна уличка. Знаех, че Дженингс ще ме последва. Такива като него винаги следват онзи, който ги води. Вероятно от страх.
— Проблем ли имаш, човече?
В ръцете си държеше билярдна щека, водеше и двамата си приятели. Те бяха застанали до вратата, отпиваха от бирата си и по лицата им се четеше, че предпочитат да са вътре и да играят на дартс. Ала Дженингс имаше заплашителен вид.
С една крачка той скъси наполовина дистанцията между нас и замахна с дебелия край на щеката към главата ми. Аз се гмурнах напред и поех удара с рамото си. Заболя ме, но и щеката се строши на две.