— А на теб ти се иска да разбереш кои са?
— Аз не вярвам, че Дохърти е убил Хюбърт. — Отворих вратата, за да сляза. — А пък тези типове крият нещо. Така че, да, искам да разбера кои са. Хайде, да вървим.
55
— Кое те кара да смяташ, че не бих ти разрешила да хвърлиш един поглед?
Мардж Конъли ме изгледа изпитателно през очилата си за четене и посегна към чашата с кафе. Беше седнала зад бюрото си, облечена със синя лекарска престилка; пред нея имаше цяла купчина папки.
— Защо да ми разрешаваш?
Конъли изду бузи, докато останалата част от лицето й се намръщи.
— Агент Лосън, не ви познавам кой знае колко добре, но ще си позволя да ви задам един въпрос.
— Всичко остава между тези четири стени — отвърна Лосън. — Имате думата ми.
Съдебната лекарка въздъхна и издърпа една папка от купчината пред себе си.
— Притеснява ме отношението към тази папка. — Тя я отвори. — Ако се досещате какво имам предвид.
— Мисля, че се досещам — отвърна Лосън. — Но кажете все пак.
— В течение на ден-два случаят предизвиква обичайния интерес. Звънят ми от кметството, разни шефове от отдел „Убийства“, дори и от Бюрото. — Конъли погледна към Лосън, която кръстоса крака и постави ръце в скута си. Конъли продължи: — И така, ние правим спешна аутопсия, кръвни проби, всичко, както си е по програма. Но когато вече имаме резултати и започваме да звъним на всички… нищо.
— Как така „нищо“?
— Ами така. От кметството се правят на разсеяни. Федералните дори не ми вдигат телефона. — Тя отново погледна към Лосън. — От „Убийства“ ми казват да изпратя резултатите, когато имам възможност. И ето, аз ги опаковам и им ги пращам.
— От нашата служба изпратихме запитване — каза Лосън, — но го оттеглихме, като видяхме каква е ситуацията.
Мардж Конъли се наведе напред.
— И каква точно е ситуацията, агент Лосън?
— С първоначалното разследване на случая се занимава чикагската полиция — каза Лосън. — И доколкото знам, заключението им е, че Джим Дохърти е виновен за смъртта на Хюбърт.
Конъли се облегна назад.
— Как така?
— Не е нещо, за което има информация в медиите — каза Лосън, — но Хюбърт е бил привлечен да работи по случая „Дохърти“.
Конъли вдигна папката на Хюбърт.
— Този хлапак е работил по онзи случай?! Как се е стигнало дотам?
— Помагаше на мен, Мардж — обадих се аз.
— Ти си бил натоварен със случая? — Конъли поклати глава, но си замълча. — И какво точно търсиш сега?
— Не знам — отвърнах аз. — А ти какво откри?
Конъли измъкна от папката една страница със заключения.
— Хематоми по шията, каквито се получават при обесване. Въжето е било най-обикновено. Може да се купи от всяка железария. Най-прост самозатягащ се възел. Обикновено се използва от самоубийци, но може да свърши работа и при убийство. — Конъли погледна над очилата си. — Но сега идва ред на китките.
— Какво му е на китките? — попитах аз.
— При огледа открих едва забележими следи по двете китки на трупа. Не мога да бъда стопроцентово сигурна, но е възможно да са от белезници. — Конъли остави листа със заключенията върху бюрото си.
— Имаш ли снимки от аутопсията?
Конъли измъкна снимки от папката и плъзна няколко към мен. Кожата на Хюбърт изглеждаше синкава под лампите. Y-образният срез от раменете през гръдната кост към корема му беше грубо зашит с бели конци. Подадох снимките на Лосън.
— Това са хематомите — каза Конъли, като ми подаде следващата партида снимки. — А тук са белезите по китките.
Хематомът беше всъщност един — плътна лилаво-черна линия, обгръщаща три четвърти от шията на Хюбърт. Лосън вдигна от бюрото снимка на дясната китка.
— Може ли и аз да я видя? — попитах. Лосън ми хвърли бърз поглед и бутна снимката към мен.
— Възможни следи от белезници тук и тук — каза Конъли, като посочи с върха на писалката си едва забележимите вдлъбнатини по кожата. — Имаме ги и увеличени, но не са достатъчни за категорично заключение.
— Друго? — попитах аз.
Конъли вдигна рамене.
— Кръвната проба е чиста. Няма следи от каквито и да било наркотични вещества в кръвоносната система.
Взрях се отблизо в хематома на шията, после в следите по двете китки. Лосън се размърда на стола си.