— Майкъл, имам две срещи тази сутрин.
Вдигнах очи към нея.
— Време е да тръгваш ли?
Тя кимна. Погледнах Конъли.
— Имаш ли нещо против да поостана и още малко да поровя из тия папки?
Съдебната лекарка вдигна рамене.
— Аз лично нямам. Доколкото виждам, никой друг не се интересува от тях.
Обърнах се към Лосън. Погледът й премина по лицето ми. Конъли се изправи иззад бюрото.
— Имам едно-две неща, които трябва да свърша. Майкъл, можеш да прегледаш материалите тук. Агент Лосън, беше ми приятно да се запознаем.
Двете жени се здрависаха и Мардж Конъли си излезе, като затвори вратата след себе си.
— Смяташ ли, че има някаква полза от това, Майкъл?
Свих рамене и казах:
— Е, и вреда няма. — Придърпах към себе си папката с материалите от аутопсията на Хюбърт Ръсел.
Катрин Лосън плъзна ръка върху моята.
— Остави тази папка и ме погледни.
Подчиних се с разтуптяно сърце. Усещах пулса в слепоочията си.
— Нямаш вина за Хюбърт.
Понечих да кажа нещо, но тя поклати глава и продължи:
— Ти имаше всички основания да си мислиш, че ще бъде в безопасност в апартамента си. Аз можех и трябваше да се погрижа хората ми да стигнат там по-бързо. Истината е, че Хюбърт бе предаден от много хора. Но чуй какво ще ти кажа, Майкъл. Ти не си сред тях.
— Мислиш, че си губя времето тук ли?
— Мисля, че гониш призраци.
Аз се изсмях.
— Същото ми го каза и Джим Дохърти, когато поисках от него онези стари папки.
— Така доникъде няма да стигнеш, Майкъл. Дохърти уби Хюбърт. Ти го знаеш и аз го знам. Време е да забравиш този случай. Да оставиш раните ти да зараснат.
Изведнъж Катрин Лосън се наведе и ме целуна. Съвсем леко. Върховете на пръстите й докоснаха бузата ми, оставяйки след себе си нежност, която не можех да си позволя.
— Трябва да го направя — казах аз.
Тя се изправи от стола и ме стисна за лакътя.
— Ако мога с нещо да ти помогна, само кажи.
После се обърна и излезе.
Разтворих папката с материалите за Хюбърт и отново се зарових в нея. След час, когато бях прегледал няколкостотин снимки от аутопсията, забелязах нещо, което ме озадачи. Открих Мардж Конъли в момента, когато отрязваше горната част на черепа на някакъв труп. Изчаках я да свърши.
— Какво има?
— Ще ти кажа, като се освободиш за миг.
— Важно ли е?
— Може и да е.
Тя се дръпна от масата. Един от асистентите й пое циркуляра. Конъли свали със замах ръкавиците и ме последва към кабинета си.
— Какво има, Кели? Между другото вие двамата с тази агентка май… а? — Тя повдигна дискретно вежда.
— Не позна — отвърнах аз и вдигнах една снимка от аутопсията. — Я виж това тук. Лявата китка на Хюбърт.
Конъли надяна очилата и присви очи.
— Снимката е на гърба на китката.
Измъкнах още една снимка.
— А това е дясната китка. Снимката е практически една и съща.
— Е, и какво?
— Ето тук — посочих с пръст лявата китка. — На около два и половина сантиметра под вдлъбнатината, за която казваш, че може да е следа от белезници. Има още една лека промяна в цвета на кожата, като много бледа синина.
Мардж се наведе и погледна отблизо снимката. После се пресегна и включи компютъра.
— Всички тия снимки ги имаме в електронен вид. Чакай да увелича въпросната част.
Мардж откри снимката и се залови за работа. Наблюдавах я, докато увеличаваше и постепенно изостряше образа. След две-три минути се облегна назад.
— Повече от това не може.
— Какво мислиш?
Тя докосна с молив екрана.
— Говориш за тази област тук, нали?
— Да. — Определено беше синина, с по-кръгла форма, отколкото ми се бе сторило отначало. — Няма вид да е причинена от белезниците.
— Съгласна съм — каза Мардж. — Кръгла е и кожата изглежда леко вдлъбната. По дяволите, как съм могла да я пропусна!
— Не си я пропуснала. Имаме я документирана. Е, какво мислиш?
— Съдейки по промяната в цвета на кожата, синината определено е причинена във или около момента на смъртта. Повече от това не мога да кажа.
— Предположи нещо!
Загледана в снимката, Мадж почука с молива по зъбите си.