Добри Жотев
Свилен
Когато овчарят ни Свилен подкара осемнадесет години, баба и майка сериозно се обезпокоиха. Все на егрека при овцете стои, с кучищата се боричка, паша за стоката търси… По онова време прехвърли ли някой младеж осемнадесет години, смятаха го за застаряващ ерген.
Понякога, най-често баба, го подпитваше:
— Защо бре, чедо, не дохождаш у село?
— Да дохождам, ама кого да гледам?
— Ората, та кого.
Свилен навъсваше чело:
— По̀ ми е убаво на егрека. Сека вечер щурци ме приспиват, заран славейчетата ме будят. Още слънце не изгряло, тръгнеш бос по росните ливади, а земята като тръгне по стъпалата нагоре, чак до гърлото стигне и ми заблагни.
Един неделен ден баба и мама ме повикаха с някакъв заговорнически вид:
— Те — рече баба, — земи тоя самун леб, ръкатката мътеница и право на егрека при Свилен. Ти че останеш при овцете, а он да дойде тука!
Намеси се и майка ми:
— Ако пита защо, кажи му — не знам!
— А прани дрехи нема ли да му нося — промърморих озадачен.
— Дома че се премени — подсмихна се лукаво баба и неочаквано се сопна: — Много-много не питай! Айде!
Преминах първия хълм и си мислех: „Комай на хорото искат да го заведат — из свет да се измеша.“ Вече ходех на училище и можех да разгадавам някои от замислите на възрастните.
Надвесих се над Валога. Слънцето сушеше утринната роса. Видях кръглата трънена ограда на егрека, стадото в нея, сламената колибка на овчаря и десетината овчарски кучета.
Свилен ме засрещна широко усмихнат. Подадох му самуна и мътеницата. Той надигна ръката и я изпи до дъно. След туй зачупи от самуна едри залци и апетитно ги задъвка.
— Да беше си надробил попара — разсмях се аз.
Отвърна съвсем сериозно:
— На едно място отива сичко, там че се надроби.
Кучетата одобриха думите му, като разлюляха опашки. Гледах го и не знам за кой път установих какъв красавец е.
— Заръчаха аз да остана тук, пък ти да идеш вкъщи — издумах уж незаинтересовано.
Свилен ме изгледа с подозрение:
— Кои заръчаха?
— Баба и мама.
— Защо съм им?
— Не знам.
— Е, щом не знаеш, нема да идем!
Сума време го убеждавах, че щом са заръчали, трябва да ги послуша. Накрая без никаква охота склони, но все си намираше работа да се позабави. Без нужда влезе в егрека и заопипва виметата на овцете. Щом стигна до Мъркуша, зачеса я под гушката. Тя замижа от удоволствие и за благодарност изблея. Свилен отвърна на блеенето й с блеене — беше чудесен имитатор. Като по даден знак заблея цялото стадо.
Доволен от ефекта, Свилен си науми да предизвика и магарето — зарева съвсем по магарешки. Марко се вторачи в него, насочи уши напред, хълбоците му заиграха учестено — ревова подготовка. Цяла минута от отворената му уста излизаха скрибуцания. Най-после Валога поде оглушителния рев и го препрати към долищата.
Подканих го да побърза. Погледна ме недоволен. На близкото дърво кацна сврака и забърбори. Отвърна й сърдито, по сврачешки. Кучетата предугадиха, че ще заминава, и го наобиколиха. Сборичка се с тях, като ръмжеше и пролайваше.
Отворих изхода на егрека и овцете се проточиха — напомняне повече да не се мотае. Направи се на нищо не разбрал, отскубна се от кучетата, затича и сграбчи овена Вакльо за витите рога. Оня това и чакаше — налетя. Свилен кривна встрани и го измами. Измаменият отново налетя. Стопанинът му, неподготвен за нападението, падна. Кучетата прогониха виторогия глупак, дето от шега не разбира.
Стадото излезе извън егрека. Нямаше как — трябваше да върви. Тръгна, без да ме погледне. Кучетата и те без желание се върнаха. Поведох стадото на паша и скрито поглеждах към него, докато хлътна зад превала.
Подир някое време по една от многото кози пътеки с коса на рамо се спусна Момчил. Връстници бяха със Свилен и малко нещо приятели. Щом ме видя, кривна към мен и подвикна закачливо:
— Овчаруваш ли? Овчаруваш ли?
— А ти защо не си на хорото? — запитах вместо отговор.
Той ме приближи и многозначително се почеса зад ухото:
— Да му опустее и орото.
— Видя ли нашия Свилен?
— Не само го видех, а и с него бех! Мани, мани…
— Зарежи това „мани“, ами разправяй!
Баба и мама го повикали, та двамата със Свилен да отидат на хорото. Така било по-разумно, вместо те двете да го водят. Облекли му най-новите дрехи. Той недоволно изсумтял:
— Да ви окапат и дрехите!
— Чумата да те ръгне — скарала му се баба.
За да се отърве от тях, тръгнал с приятеля си към хорото.
Момчил, разбира се, бил предварително подготвен. Трябвало да прави, да струва, но да го запознае с дошлата на гости при свои роднини Генка — мома от съседно село. Била една на баща и майка, не били сиромаси и вече се надявали на зет. И той, сиромашинката, щял да си намери късмета, и те щели да имат стопанин на място.