Отишли на хорото. Свилен стоял като на тръни.
— Те това е убавец! — възкликнал, щом го зърнал деда Митрия.
Стоимен Иванчов добавил:
— За убавец, убавец е. Само го никакъв не видиме. Ама я ако съм мома, жив че го изручам.
Убавецът свил черните си вежди. Няколко измежду по-отраканите моми начаса съчинили песен:
Възпетият хубавец се изчервил и ни натам, ни насам. Момчил му прошушнал да се доближат до другоселката. Оня не помръднал от мястото си. Тогава приятелят му се престрашил и помахал на Генка. Тя храбро доближила. Сега пък Момчил се объркал и подхванал един никакъв разговор:
— Лани ли беше, по̀ лани ли, бях у ваше село.
— Е па, може — отвърнала момата, погледнала Свилен и почервеняла.
После опитал да налучка по-смислен разговор. През това време Свилен ни приемал, ни предавал. Щом усетили, че тук нещо не върви, момите певици подели втора песен:
Деда Митрия този път се провикнал:
— Очи ми се нагледаха и уши ми се наслушаха. Сполай ти, Свилене! Сполай ви, девойчета!
Момчил подканил прекъсналите музиканти да засвирят хороводната. Мало и голямо се хванали на хорото. И Момчил се хванал, като оставил работата на Генка. Тя разбрала тежката си задача и затърсила очите на Свилен. Дори ръката му похванала:
— Да идеме и ние на орото, а?
Той смотолевил:
— Ти иди, я че дойдем.
Момата заиграла до Момчил в очакване Свилен да се хване от другата й страна. Само че очакваният щукнал.
— Как така щукнал? — изненадах се.
Момчил скърши рамене:
— Те така, щукна! Като видех това, манах и оро, и сичко, па нарамих косата барем да окосим ливадата — че изгори.
— Пустият му Свилен — рекох на себе си, — къде ли е сега?
— Знам ли го — засмя се приятелят му, — оди некъде ветърът да го продуха.
Тъкмо Момчил замина и на хълма върху фона на небето изскочи беглецът. Поспря и завика с отприщено гърло:
— Караманеее, Лискооо, Шабанеее, Мечооо…
Както бяха легнали, кучетата се вдигнаха на предните крака, наостриха уши и без да губят секундица, се понесоха към него.
Стопанинът им нямаше търпение да ги дочака и също се стрелна към тях. Срещнаха се някъде в подножието на хълма. Кучешката вълна го събори и започна мелето. Те лаят и той лае. Заедно с това от устата му не слизат имената им. Прегръща къде което свари, целува ги по муцуните и възкликва: „Оооф, Мурджо, Лиско, че ви изручам…“
Стадото остави пашата и заблея. Марко зарева неподражаемо. Свилен извика с отпуснато сърце: „Маркоо“, и затича към стадото — кучетата подире му. Вакльо разлюля дългите си повесма и се хвърли в атака. Стопанинът му отскочи и докато овенът се подготви за ново нападение, се метна върху гърба му. Кучетата и този път развалиха битката.
Не исках да го разпитвам. Пък и той нямаше желание да разказва. Предадох му овчарския кривак и тръгнах към къщи. Изпрати ме с очи. В погледа му, както ми се стори, съзрях внезапна тъга. „Дали все пак не му домъчня за Генка“, помислих си.
Вкъщи се завърнах привечер. На двора сварих баба, мама и Милка да разговарят тихо и оживено. Влязох в стаята и се изтегнах. Макар и откъслечно, разговорът им достигна до мен. Най-вече приказваше Милка. Долавях думи като: „Генка, Свилен, маджии, коса от мома, змея“…
Тази Милка разправяше, че когато била мома, я залюбил змей, който идвал при нея нощем. Оплакала се на баща си. През нощта той застанал пред вратата с брадва. По някое време видял как светнало и замахнал с оръжието си. На сутринта намерили капки кръв. Но змеят оздравял и продължил да я посещава. Отървали я с магии.
Досещах се — трите се сговаряха с помощта на Милка да направят магия, та Свилен да не бяга от Генка. Приказваха до късно. Заспал съм с мисълта, че въпросните магии по някакъв начин непременно ще отворят работа и на мен.