Той се усмихваше, гледаше надолу и не виждаше какво става наоколо му. А фелдшерът посегна незабелязано и взе шибалката от Рангела. И докато Рангел и Филип се чудеха какво ще прави, той замахна и шибна с все сила куция по рамото. Великин изохка, видя, че фелдшерът пак замахна, скочи и като сляп се бухна настрана. Удари се в една маса, видя, че шибалката е над него, и по-леко от коза качи се на пейката, изтича по нея — той вече не куцаше, — стигна чак на другия край на кръчмата и се обърна. И Рангел, и Филип бяха изумени, но още по-изумен беше сам Великин и като разбра каква непоправима грешка бе направил в страха си, падна на колене пред фелдшера и завика:
— Прости ме! Г-н докторе, прости ме! Няма да правя вече, няма. Не ме боли крака. Прости ме! Г-н докторе… Прошка!
Той пълзеше по коленете си, улови ръката на фелдшера и взе да я целува.
Миг след това в кръчмата беше голяма врява и навалица. Дойдоха всички жени, които бяха чакали пред амбулаторията, и старецът с превързаната ръка и високият селянин. Дойдоха и други хора. Викаха, чудеха се.
— Да се преструва на куц! Аз не казах ли ви? Този човек не е чист! — говореше Рангел. — Видя ли ти? Ама къде е той? Де го заведе доктора? В общината ли?
Фелдшерът наистина беше излязъл с Великин, но в залисията никой не беше видял где отидоха. В амбулаторията го нямаше. Глъчката в кръчмата не утихваше.
След половин час фелдшерът се зададе. С него беше и един черноок, чисто облечен човек, бръснат, остриган.
— Докторе, де остана онзи? — попита Рангел. — Аз нали ти казах, че този чиляк… май като че е този! — извика той, като се вгледа в черноокия човек. — Хем че е същия! Ама как тъй?
— Аз ще го направя човек! — каза фелдшерът. — Водих го да се обръсне. Дадох му едни мои дрехи, нови дрехи са, облече се, обу се. Обеща, че отсега нататък ще работи, няма да проси. Нали тъй, Великин?
Великин се усмихна.
— Аз почвам нов живот. Г-н докторе, ти си мой спасител. Отсега нататък аз…
Той не довърши, за да не попречи на фелдшера, който беше седнал до една маса и пишеше нещо. Като свърши, той каза на Великин:
— Така. Ела сега подпиши!
Великин взе перото. Лицето му стана важно, гордо, а преди да подпише, обърна се към фелдшера и каза:
— Аз пиша много красиво, но сега съм малко развълнуван…
— Пиши, пиши! — каза фелдшерът.
Великин подписа.
— Хайде сега, върви си по живо, по здраво — каза фелдшерът, като сгъваше хартията. — И помни какво ти говорих. Ето — той показа сгънатата хартия, — декларацията ти е в джеба ми. Ако не удържиш думата си, да му мислиш! Хайде сбогом!
— Сбогом, г-н докторе! Ти ме спаси! — Великин целуна ръка на фелдшера, ръкува се с всички, които бяха в кръчмата.
— Докторе, чакай! — извика Рангел. — Ти да му вземеш нему онзи дяволски крак, свирката му. Тя го прави такъв… Вземи я, вземи, от нея тегли той…
Великин се усмихна, извади флейтата си и я подаде на фелдшера:
— Да ти я подаря, г-н докторе. На̀, вземи я. За спомен!
— Дръж си ти флейтата — каза фелдшерът. — Хай де тръгвай!
Великин излезе и бързо пое пътя към града. Селяните гледаха след него. Като мина покрай Райковата градина, изпод ореха изскочи Дона, доде до плета и му каза нещо. Великин погледна нагоре към нея, но като че се уплаши, обърна се назад и продължи пътя си. Когато беше вън от село, той извади флейтата си и започна да свири, но веднага спря и пак тъй гузно се обърна. След туй той тръгна бързо и вече не се обърна.
Фелдшерът отиде в амбулаторията си. Селяните се разотидоха. Пред вратата остана само Рангел и до него — високият селянин с жълтеничавите очи. Великин беше навлязъл вече в нивите и вървеше по пътя из тях, като из улица. Изведнаж се зачу флейтата му.
— Туйто! Толкоз му е нему, аз нали казах! — извика Рангел.
Великин свиреше. Вървеше из нивите и свиреше. Но какво прави пък сега той? Играе! Както свири, както върви — и играе!
— Докторе! Докторе! — завика Рангел. — Ела да видиш!
Но в амбулаторията някой заохка, завика. Рангел се обърна.
— Аз нали казах — заговори той. — От тоз хаймана човек не става. Гледай го, гледай го! Само дето отмъкна хубавите дрехи.
Високият селянин, мълчалив поради болестта си, не каза нищо. Великин вече не се виждаше, флейтата му не се чуваше. Селянинът погледна към селото. Свирките на овчарчетата се обаждаха като щурци. И свиреха все същата песен — песента, на която беше ги научил Великин.