„Мила жено, и ти, хубава дъще! Момъкът, когото ви пращам, е мой драг приятел. Купете му дванадесет ката дрехи и направете за три дена сватбата: за зет ви го пращам. Не му давайте и един час работа. Ще го храните като на празник, недейте жали кокошките. И вино ще му давате. Добре го посрещнете, всички ратаи него да слушат. Ако не изпълните това, което ви пиша, не ме чакайте да се върна дома.“
Сетне той скъсал писмото на търговеца, турил своето в плика и добре го залепил, па си легнал да спи. На заранта рано-рано влязъл при него корабоначалникът и му донесъл да пие кафе. Той още не могъл да му се отблагодари за голямата добрина, която онзи му направил. Тогава момъкът рекъл:
— Ти остави това, ами аз намерих тая сутрин тук на пода ей това писмо. Трябва да е паднало снощи от дрехите ти, когато се обличаше.
И му го подал. Корабоначалникът го прибрал; пили кафе, приказвали си това-онова, па се разделили. Тъй пътувал корабът няколко недели. Стигнали най-сетне на пристанището, в града на богатия търговец. Корабоначалникът отвел момъка в къщата на търговеца, а моряците пренесли парите. И майка и дъщеря посрещнали корабоначалника и го приели добре. Той им дал писмото и им казал:
— Много ви здраве от търговеца, ето — и писмо ви праща по мене.
И си отишъл на кораба. А в това време момъкът си викал на ума:
— Тоя търговец ме мисли за някакъв глупак. А аз ще направя да не стане това, което той иска, а онова, което искам аз. На кораба наистина спечелих много пари, но ги спечелих с тия няколко гроша, които ми даде той. Тия пари, които спечелих, са късмет на неговата къща: ще ги оставя тук. Па и дъщеря му е голяма хубавица: нека ме оженят за нея. При тоя търговец ще науча търговия и ще заловя добра работа. Тук ще ми е добре.
А майката и дъщерята се отделили в друга стая. Прочели писмото. Останали като вкаменени на мястото си.
— Как може баща ти да те дава на момък, когото не го познаваме, макар че му е приятел? — чудела се майката. — Па и виж го в какви дрехи е облечен! Той е за ратай, а не за зет.
— Добре, мамо — викала дъщерята, — но той ни пише да му купим дванадесет ката дрехи. Трябва да е син на някой негов изпаднал приятел. Момъкът изглежда умен и добър. Па и нали пише татко — за три дена да направим сватбата! Как можем да не го послушаме: той няма вече да се върне, ако не изпълним волята му!
Майката пратила веднага да извикат най-добрия шивач — да ушие на момъка дванадесет ката дрехи, от хубави по-хубави. Стегнал се шивачът с калфите и чираците си; на другия ден дрехите били готови. И какви дрехи! Едни от чоха, други сърмени, трети от свила и кадифе — дрехи не като на търговски зет, а сякаш на пръв царедворец. Той обличал ту едните, ту другите, оглеждал се, ходел по стаята. Очите на момата останали в момъка: не можела да му се нагледа. Майката извадила пари да плаща на шивача, но момъкът рекъл:
— Не, не може! Пари аз си имам: сам ще платя. Виждате ли тия торби с жълтици: все моя пара е това.
— Тъй ли? — зачудила се майката. — Аз пък мислех, че тия пари са пратени от мъжа ми.
— Не — рекъл момъкът, — мои са. Аз имам да си платя.
Ала жената не дала.
— Как може — рекла тя — ти да плащаш! Мъжът ми поръчва в писмото — ние да ти купим дрехи. Ако се научи, че ти си платил, чудо ще направи! Не може, не може!
И тя платила на шивача. После почнали да се стягат за сватба. Направили и на момата сватбени дрехи, приготвили всичко потребно: дарове на кума, на стария сват, на деверите, на зетя, на всички роднини. Поканили гости и сватове; напълнила се къщата и дворът пред нея с приятели и сродници. Венчали младоженците, наредили трапези; яли, пили, веселили се; свирили зурли, гайди, тъпани и цигулки, хоро играли. Три дни и три нощи траяла веселбата. Всички харесали зетя: той бил умен, учен, разговорлив, от всичко разбирал.
Оттогава наченал весел живот за младоженеца. Не му давали да пипне работа. Всички вкъщи се допитвали за най-дребното до него. Обед и вечеря — като на празник: най-вкусни ястиета, вино, плодове; не само кокошките не жалели, както пишело писмото, ами купували и най-охранените гъски, пуйки, гълъби и патици. А зетят си купил една тамбура. Вечер, като седнел с невестата си на чардака и засвирел с тамбурата, който минел оттам, все се спирал да го слуша. Хората се трупали около къщата да слушат как свири зетят на търговеца. Всички се чудели на това дивно свирене: никой не бил чул такъв майстор. По целия град се разнесла мълвата за тоя свирач на тамбура; дето се срещнели двама да си говорят, най-напред за свирача им била думата. Дохождали и царедворци да го слушат. Всяка вечер, засвири ли зетят, къщата на търговеца се изпълвала с гости; трупали се в двора, тълпели се на улицата и в съседните къщи.