Научил и царят за тоя прочут свирач на тамбура. Много му се приискало да го чуе, защото обичал да слуша всякакви свирачи. Един ден той пратил своя пръв царедворец да помоли младия търговец — вечерта да отиде да му посвири в двореца. Надвечер свирачът си облякъл сърмените дрехи, качил се на една позлатена колесница с четири коня и отишъл в двореца. Всички излезли извън двореца да го причакат, а сам царят го отвел в чертозите си. Поканени били най-първите големци, наредени били богати трапези. След като вечеряли, излезли на царските чардаци над морето да поседнат на хладовина. Търговецът взел тамбурата и засвирил. Всички се слисали от това хубаво свирене; унесли се, забравили се къде са. То било наистина чудо невидено и нечуто. Всички гости си отишли много весели, а на царя се приискало да си има и той човек, който толкова хубаво да свири.
— Моля ти се — рекъл той на свирача, — научи някого да ми свири. Колкото искаш, ще ти дам.
— Аааа, за пари да не става дума, царю честити! Дал Господ пари. Прати ми един момък още утре: ще почна да го уча. За два-три месеца ще го изуча да ти свири.
Още на другия ден царят му пратил един млад момък. Зетят почнал да го учи и за няколко месеца наистина го изучил. Оттогава царят толкова го обикнал, че думата му не правел надве: каквото рече зетят на търговеца, това ставало; на бесилката качвал и от бесилката свалял човека. От него по-близък до царя нямало.
Минало, що минало, дошло известие от търговеца, че след седмица ще си дойде. Понеже той бил най-богатият търговец в цялата царщина, винаги когато се връщал в града, царят излизал да го посрещне заедно с първенците на града. Но сега не станало тъй. Зетят като се научил, че търговецът ще пристигне, отишъл при царя и му казал:
— Верни хора ми разправиха, царю честити, че моят тъст не бил уж такъв, какъвто казват и какъвто го знаехме ние с тебе. Той тъкмял с царя на еди-кое си царство да изпитат каква е твоята сила, колко войници имаш и откъде може най-добре да се превземе твоята царщина. Казаха ми, че той му бил разказал всичко — и оня цар скоро щял да ти отвори война. Може това и да не излезе вярно: аз ще проверя; но когато си дойде тъстът ми, ти поръчай да го затворят, докато видя тая работа.
— Ти знаеш — рекъл царят; — ти си ми най-верният човек: каквото речеш, ще го сторя.
И когато тежкият търговец пристигнал на пристанището, не само не излязъл царят да го посрещне, ами — щом спрял корабът — дошли дванадесет души стражи, хванали го, вързали му ръцете на гърба и го завели в тъмницата. Още същата вечер се разчуло по града, че големият търговец е затворен. Тръгнали най-добрите търговци да молят царя — да го пусне.
— Каква вина има той, царю честити, та си го затворил? — питали те. — От него по-честен човек няма по цялото царство. Пусни го: ние сме поръчители! Ако излезе виновен, нас затворете!
— Я си вървете! — рекъл царят. — Не е ваша работа кой какво е направил. Каквото е дробил вашият приятел, това ще куса. Не ща поръчители. Ако не е виновен, ще го пуснем.
Отишли сетне всички градски първенци. Но царят не искал дори да ги чуе. Отишла и жената на търговеца, и нея изпъдили; върнала се у дома си и разправила на своя зет каква е работата.
— Нищо не знам — рекъл зет й. — Това си е царева работа.
— Моля ти се, зетко — почнала тя, — върви при царя, та го помоли да пусне тъста ти: без вина лежи клетникът! Иди, моля ти се: царят ще те послуша; той не ти чупи думата!
— Не може — рекъл зетят, — види се, че царят е много разлютен. Тая вечер и аз не смея да ида при него. Утре сутринта ще видя.
А тя плачела и се молела:
— Иди, моля ти се, иди още сега! Той ще те послуша.
— Не — рекъл зетят. — Сега не може. И мене ще изпъдят. Утре заран ще ида.
Той оставил тъста си да преспи в тъмницата, а на заранта отишъл при царя.
— Излиза — рекъл той, — че моят тъст не е виновен. Излъгали са ме. Ще трябва да го пуснем.
Царят заповядал да пуснат търговеца, а сетне седнал със зетя му да пие кафе и да послуша свирнята на тамбура. Зетят останал там чак до обяд. Търговецът в това време си отишъл у дома съсипан: пръв път през живота си лежал в тъмница — и то за незнайна вина. Жена му разправила, че царят не искал никого да чуе: ни търговците, ни първенците, ни нея.
— Ох, мъжо — рекла тя, — Ако не беше зет ни, кой знае докога щеше да лежиш в тъмницата! Ти благодари нему: каквото каже той в двореца, това става!
— Зет ми ли? — викнал учудено търговецът. — Какъв зет? Вие луди ли сте?
— Как какъв зет бе, мъжо? Мигар си забравил какво ни писа в писмото, което прати по корабоначалника?