Ким Фебер и Йени Педерсен
Свирепа зима
серия „Юнкер и Кристиансен“ 01
На Нана, Ада, Лаура и Йон
Пролог
Летен зефир облъхва гальовно лицето й. Тя крачи боса по моравата и се чувства лека като перце. Тревата е влажна от роса, из градината чипка кос. Цялата прелива от радост, каквато не помни откога не е изпитвала.
— Аз съм — казва на себе си, без докрай да разбира защо. Усмихва се и го повтаря, защото звучи тъй хубаво. — Аз съм.
В далечината долавя звук. Сякаш някой налага с чук дървена плоскост. Тя се озърта. Пусто е. Но ето, пак същият звук. Този път се чува по-наблизо. Усеща как я обзема безпокойство, как звукът я сграбчва и я издига. Опитва се да се съпротивлява. Картината на градината постепенно се разпада. Тя посяга да я задържи, но без успех. В бавна възходяща спирала тя се понася през хладни слоеве между сън и реалност и се събужда рязко.
Ококори очи и с разтуптяно сърце се вторачи в мрака. Какво става? Ослуша се. Цареше пълна тишина. Само вятър шумолеше в голите клони на дървото отвън.
Ето го пак онова думкане. Три яростни удара. Най-после съобрази какво става. Някой чукаше на вратата.
Звукът беше необичаен. През четирите години, откакто живееха в тази къща, бе чувала мандалото на вратата едва няколко пъти, защото никой не ги навестяваше. Някога имаха приятели. Вече нямат. Обърна глава към зелените цифри на радиочасовника: 04:16.
„Кой ли ни търси посред нощ?“ — зачуди се тя. Полицията? Преди време ги държаха под око — тя знаеше, — но през последните години престанаха. Тогава кой? Крадец?
Кой крадец ще тръгне да чука?
Пресегна се и разтърси мъжа си. Легнал гърбом към нея, той спеше дълбоко — разбра по хъркащото му дишане. Раздруса го повторно, по-грубо.
— Какво? — измърмори сънливо той.
— Някой чука на вратата. Събуди се, дявол да го вземе! — подкани го тя с неприкрито раздразнение.
Той се обърна с мъка, привдигна грамадното си туловище и се опря на лакти.
— На вратата ли? Какви ги дрънкаш?
Още не се бе разбудил напълно и ломотеше, но тя ясно долови в гласа му безпокойство, а дори и страх. Поклати притеснено глава. Какво, какво беше това среднощно посещение?
— Да, на вратата. Иди да видиш кой е. — Гласът й се пречупи.
С въздишка той провеси крака през ръба на леглото и се изправи. За секунда остана прав и леко се олюля. После си възвърна равновесието и с тежки стъпки излезе в коридора. Затвори вратата зад гърба си.
Тя чу как съпругът й завъртя ключа в бравата. После някой силно блъсна вратата. Глас изрече нещо, тя не разбра какво. Мъжът й изкрещя — и неговите думи не успя да различи. Съдейки по звука, някой го сграбчи, изблъска го назад и с глух кънтеж го прикова насилствено към стената. Той стенеше от болка.
За секунда тя се вцепени. Усети как паниката склещва диафрагмата й. Къщата им се намираше на уединено място до гората. Най-близката им съседка — впрочем тя никога не бе разговаряла с нея — живееше на няколкостотин метра оттук. При това беше доста възрастна. Каква помощ да чакат от нея?
„Кучетата! — хрумна й. — Кучетата!“
Отривисто дръпна чекмеджето на нощното шкафче и започна да тършува за лютивия спрей. Отметна завивката, скочи от леглото и предпазливо открехна другата врата на спалнята — през нея се влизаше в дневната. Хоризонтът беше чист. Бързо и безшумно, доколкото позволяваха нейните сто и три килограма, се спусна към вратата за терасата.
Тихо натисна дръжката, бутна вратата и изскочи навън. Хукна към кучешката клетка. Изобщо не усещаше хапещия студ и как леденостудените камъчета се врязват в босите й стъпала.
Двете едри, мускулести кучета я видяха, изскочиха от колибата и се разлаяха бясно. Винаги са били негови и само негови. Тя се боеше от тях. Сега обаче щеше да ги пусне. Сега кучетата щяха да спасят и двамата. Леденият катинар режеше като остър нож още топлите й от съня пръсти, докато тя с разтреперани ръце се мъчеше да отключи, без да изпусне флакона със спрей. Вътре кучетата скачаха нетърпеливо и лаеха. От изплезените им езици хвърчаха късове бяла пяна. Тя дръпна вратата на клетката и отстъпи встрани, за да им направи място. Усети как по тялото й се разлива облекчение.
Някой обаче я сграбчи изотзад, преди да отвори вратата докрай.
Сякаш стегнаха ръцете й в менгеме. Разкрещя се. Още не бе усетила болка от впилите се в плътта й пръсти, когато нападателят я приклещи към вратата на клетката. Бодливата тел се вряза в челото и в бузите й, а кучетата отвъд мрежата скачаха и ръмжаха обезумели. В парата от дъха им тя долавяше сладникавата миризма на месоядни животни, а те, изправени на задни крака, се хвърляха настървено, с нокти деряха лицето й и разпаряха нощницата й.