Свърза се веднага.
— Здрасти, Нико. Обажда се Сине Кристиансен.
— О, Сине, здравей! От колко време не сме се чували. Какво да направя за теб?
Тя се поколеба. После обаче събра смелост.
— Нико, съжалявам, че те безпокоя. Знам колко си зает в момента, но имам проблем. Сестра ми, зет ми и двете им деца са… били на „Нютор“, когато… тоест, не съм сто процента сигурна. Много извинявай, задето те притеснявам…
— Всичко е наред, Сине. През последния час ми се обадиха доста колеги. Току-що ми се наложи да съобщя на един, че сестра му е сред тежко ранените. Как се казват твоите роднини?
Сине изреди четирите имена.
— Ще те включа на високоговорител — предупреди Николайсен.
Сине чуваше как той, след като постави апарата върху някаква повърхност, навярно бюро, започна да трака по клавиатура на компютър. Тя затаи дъх. Изминаха десетина секунди.
— Нищо — съобщи той. — Имената не фигурират сред идентифицираните лица.
Сине стисна здраво зъби, за да не се разциври от облекчение.
— Благодаря. Колко души…?
— Загиналите вече станаха четиринайсет. От тях четири деца. Установихме самоличността на… момент да ги преброя… осмина. Въпросните осем човека… загинали са, да уточня, са се намирали на сравнително голямо разстояние от епицентъра на взрива. Другите шестима са… доста… доста… как да кажа… — Николайсен не довърши изречението. — Най-вероятно идентификацията ще отнеме време.
Сине му благодари повторно и затвори. Сестра на колега, значи, е сред ранените… Има ли основания вече да си отдъхне? По пътя на някаква доста спорна, своя си логика, Сине заключи, че вероятността сред жертвите да има и други роднини на полицаи е нищожна.
Извади си мобилния и понечи пак да звънне на Лиса. Отказа се. Нямаше нерви за пореден път да чуе обезсърчителното съобщение на онзи бездушен глас. Изпрати на сестра си есемес. От две думи: „Обадѝ се.“ И се върна в ситуационния щаб.
Трулс Микелсен си седеше на мястото. Тя мина покрай него и отиде до колегата, който координираше изземването на видеозаписи от няколкостотин камери в централен Копенхаген. Когато през февруари 2015 година терористът Умар ал-Хусайн застреля първо участник в семинар в културния център „Круттьонен“ — в превод „Буре с барут“ — в района „Йостербру“, а после — и охранител доброволец на входа на синагогата по улица „Кристал“, органите на реда отчетоха, че не разполагат с информация за монтираните в града охранителни камери. Тогава полицията пропиля ценно време, докато установи кои търговски обекти и учреждения са оборудвали помещенията и входовете си с камери, а после и да открие кои лица отговарят за тяхната изправност. Експерти се обединиха около идеята да се създаде единен регистър на монтираните видеокамери със сведения и към кого да се обърне полицията за достъп до кадрите.
Инициативата, естествено, се политизира. Все още се намираха политици, интелектуалци и журналисти, които при всяко споменаване на думата „наблюдение“ механично започваха да бълнуват за Големия брат и да пророкуват развитието на оруелски сценарий. Затова се стигна до компромисен вариант да се въведе доброволна регистрация на охранителните камери. Няколко години по-късно едва около десет процента от собствениците на технически средства за наблюдение бяха подали документи за вписване в регистъра. За късмет по-голямата част от камерите, монтирани на и около площад „Нютор“, фигурираха в официалния списък.
— Здрасти, Дина — поздрави Сине и придърпа стол към бюро, където колежката й седеше пред широко ветрило от монитори. — Докъде стигнахте?
— Засега решихме да се концентрираме върху камерите по „Нютор“. По сградата на Градския съд има… имаше две камери, а по околните търговски обекти и банки — общо четири. До момента сме прегледали записите четвърт час преди експлозията.
— И нищо ли не открихте?
— Мислехме, че сме открили. Около петнайсет минути преди всичко да хвръкне във въздуха, на записа се вижда как мъж натъпква голям черен чувал в кофа за смет близо до мястото, където е избухнала бомбата. Мъжът излиза от кафене на площада. Открихме собственика и се оказа, че мъжът бил чистач в заведението. Домързяло го да се разкарва чак до контейнера да изхвърли боклука.
— Простак — изкоментира Сине.
— Съгласна съм. Засега нямаме друго.
— Добре. Ако изникне нещо, веднага ми звънни.
— Разбира се.
Към три и половина Сине стоеше права в кабинета си, вперила взор в прозорците с изглед към кръглия вътрешен двор на Главното полицейско управление. Навън полека-лека се здрачаваше. Тя се опитваше да се съсредоточи. Но седнеше ли, проклетото гадене се завръщаше. Дали да не отиде до тоалетната и да си бръкне в гърлото? Прогони тази мисъл, извади си телефона и набра номер. Раздадоха се три сигнала „свободно“.