Всеки път когато чуеше гласа на Хикс, тя се изумяваше колко безупречно говори датски. Все едно беше израснал в богаташките райони на Копенхаген, а не в „Мьолнерпаркен“ в покрайнините на „Ньоребру“, гъмжащи от мигранти мюсюлмани.
— Забави се — отбеляза той.
Четвърта глава
На път от участъка към къщи Юнкер се отби в старческия дом в Сенсте. Беше си уговорил среща с директорката, Мона Йоренсен — четирийсетинагодишна жена. Тя го разведе из ниските сгради от жълт камък, отворили врати през 1976 година и вече овехтели и архаични. В дългите коридори светлината от луминесцентните лампи падаше безутешно върху зацапан на вид сив линолеум. Навярно си оставаше такъв въпреки усърдното търкане и жулене на чистачките.
— Сградата е доста занемарена, както виждате и сам — отбеляза Мона Йоренсен.
Влязоха в кабинета й и седнаха.
— Баща ви има ли увреждане на когнитивните функции?
— Моля?
— Случва ли се да излезе от къщи и после да не може да се прибере?
— Не. Поне не и откакто аз живея при него. Все още не е толкова зле, та да не може да се ориентира къде се намира. Но често не разпознава хората. Включително и мен.
— Отдавна ли е така?
— Всъщност не знам. Живея при него едва от три седмици. Нямам представа как е било преди. Така или иначе, справял се е. Криво-ляво, имам предвид.
— Получава ли помощ?
— Носят му храна. Идва и домашна помощница. Жената го посещава веднъж седмично и почиства най-замърсените места.
— Кога почина майка ви?
— Преди десетина месеца.
— Със здрав разсъдък ли беше?
— Да. Отиде си от рак на белите дробовете и почти до последно беше с ума си.
Юнкер погледна Мона Йоренсен.
— Насмалко да кажа „за жалост“.
— Понякога е за предпочитане последните дни от нашия живот да ни бъдат спестени. Значи, възможно е баща ви да се е влошавал продължително време, но никой да не е забелязал. Наблюдаваме такова явление при възрастни съпрузи: единият заболява от деменция, а другият го прикрива. Ни най-малко не ги упреквам.
— Разбирам какво имате предвид. Напълно възможно е майка ми да го е… закриляла.
— Той склонен ли е да се премести в старчески дом?
Юнкер поклати глава и се усмихна накриво.
— Не бих казал.
— Диагностициран ли е от специалист? Проведено ли е невропсихологично изследване за оценка на когнитивните функции, тоест, изследване, което да установи степента на умствените увреждания и каква е причината за появата на деменция?
Юнкер поклати повторно глава.
— Ясно. Съдейки по думите ви, си позволявам да предположа, че баща ви още не е достигнал такава фаза на болестта, когато да му бъде назначен попечител.
— Попечител?
Мона Йоренсен се усмихна пресилено.
— Вече не се използва изразът „поставяне под запрещение“. От края на деветдесетте не се употребява, защото се смята за неподходящ. Днес говорим за „учредяване на попечителство“. Но значението е общо взето същото.
— Значи, ако баща ми иска да си остане вкъщи…?
— Точно така: не може да бъде принуден. Поне не и на този етап. Като начало се свържете с личния му лекар. Необходимо е специалист да прегледа баща ви, а се чака доста. Впрочем дори да му бъде издадена съответната епикриза, не е сигурно дали ще му намерим свободно място. В момента всичко е запълнено. Но от друга страна, не е изключено това бързо да се промени. При нас има доста голямо текучество. Малцина от нашите обитатели живеят дълго.
Директорката се изправи.
— Имате ли други въпроси?
— Да. Какво да правя?
Мона Йоренсен сви рамене и смени темата:
— Експлозията в центъра е пълен ужас. Чух по радиото, преди да дойдете. Знаете ли нещо за случилото се?
— Нищо — поклати глава Юнкер.
Пета глава
Копенхаген, по чиито спокойни улици Сине Кристиансен мина само преди няколко часа с колата, вече приличаше на град, мобилизиран за война. Размина се с дълга колона полицейски и военни автомобили. След терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001 година най-големият триумф на терористите не е, че непрекъснато всяват страх и ужас, убиват и раняват хиляди невинни хора, повечето от които мюсюлмани. Не. Истинската победа за тях е бавното и постепенно подкопаване на основите на демократичните правови държави, ерозия, очевидно неизбежно следствие от борбата срещу тероризма. В Дания, например, доскоро беше напълно немислимо в мирно време армията да се намесва в защита на цивилното население. Е, нещата се бяха променили.