По време на краткото пътуване до „Нютор“ на Сине й се наложи да се легитимира общо три пъти пред поставени заграждения. Двата пъти я провериха тежковъоръжени войници, а не колеги полицаи. Не й създаде кой знае какво неудобство. Тя беше наясно с рационалните съображения, продиктували тази необходимост: макар с увеличен през последните години бюджет, полицията работеше на предела на силите си, за да изпълнява разширените си задължения, което оправдаваше използването и на армейски ресурси. Въведеният преди няколко месеца граничен контрол изтощи кадрите в системата. Наложи се няколко полицейски окръга да командироват част от най-добрите си следователи и експерти криминалисти при Крусо, Гедсер и други гранични пунктове, където полицаи да проверяват паспорти и други документи и да претърсват багажници, вместо да правят онова, в което най ги бива. Затова държавата спешно изпрати няколкостотин военнослужещи на учебния чин и ги обучи как да облекчат полицията, като поемат част от нейните задачи. В резултат, на Сине и колегите й от „Убийства“ вече не се налагаше да охраняват съдилища, синагогата, еврейското училище и други потенциални терористични мишени. Военните поеха охраната на тези обекти. И въпреки това на Сине й се струваше странно въоръжени войници да сноват по улиците на града. Странно и някак обезпокоително.
Тя сви по улица „Сторм“, покрай Националния музей. Наоколо почти не се мяркаха хора. Живеещите тук явно си стояха вкъщи, а заградителните съоръжения, опасващи цялата стара част на копенхагенския център като в железен обръч, държаха на разстояние хилядите любопитковци, които, при липса на физически препятствия, щяха да се юрнат презглава към „Нютор“ да зяпат. Сине зави наляво, качи колата наполовина върху тротоара и паркира до проектантско бюро „Венкунстен“. Постави зад предното стъкло табелка „полиция“, отвори багажника, извади бял защитен гащеризон, облече го, нахлузи върху обувките си сини калцуни, сложи си маска пред устата и прибра косата си в мрежичка. Докато вървеше по „Рохусстрее“, под краката й хрущяха парчета от изпочупени прозорци и витрини. Показа на двама полицаи, охраняващи загражденията, служебната си значка, повдигна червено-бялата полицейска лента, наведе се и се озова на територията на площад „Нютор“. След пет-шест предпазливи крачки спря.
В далечината чуваше глух бумтеж от движението по булевард „Ханс Кристиян Андерсен“. Иначе цареше тишина. Миришеше на изгоряло. И на още нещо, сладко-кисело — първоначално не успя да го определи. После внезапно й просветна: на гльог и на глювайн, съответно скандинавското и немското греяно вино. Пристъпи още няколко крачки към вътрешността на площада. За осемте години стаж в отдел „Убийства“ се беше нагледала на местопрестъпления и трупове, включително на мъртви тела, които вече по нищо не приличаха на хора. А като млада полицайка беше присъствала на огледи на куп тежки пътни катастрофи. Подобно на мнозина други, принудени всекидневно да се сблъскват с последиците от произволните удари на съдбата — спасители, лекари, медицински сестри, — Сине бе намерила начин да преодолява срещата с човешкото нещастие. Бе съградила в душата си своеобразна килия, където натъпкваше непоносимото и го държеше здраво залостено, без да му позволява да се промъква навън и да разстройва живота й отвъд иззиданите стени.
Досега обаче не й се бе случвало да стане свидетел на подобен ужас. Мигом осъзна, че докато е жива, гледката ще остане запечатана в съзнанието й.
Бомбата беше избухнала на двайсетина метра от стълбите пред главния вход на Градския съд и на десетина метра от редица сгради откъм главната търговска улица „Стьое“. В епицентъра на експлозията се бе образувал кратер, дълбок половин метър и с диаметър три-четири метра. Изкъртени от настилката павета бяха разпилени наоколо подобно на кубчета „Лего“. Парчета дъски и талашит от разрушени коледни сергии се въргаляха по целия площад сред коледна украса, плетива, сувенири и биохрани.
На земята, до останки от детска количка, лежеше окървавено детско ботушче. Сине приклекна. Посегна да вдигне обувката, но се отказа. Някой от племенниците й имаше ли тъмносини ботушки? Умът й се напрягаше отчаяно, но не успя да си спомни. В гърлото й заседна буца, коленете я заболяха. Изправи се.