Взираше се в думите. Особено в „подполковник“ и „военно разузнаване“. Прочете съобщението още веднъж. И още веднъж. „Внезапно ни напусна…“ Обзе я безпокойство. Тя откъсна страницата от вестника, сгъна я и я пъхна в задния си джоб. После излезе и затръшна входната врата зад гърба си.
Четирийсет и шеста глава
— Получих нещо от Центъра по криминалистика. Току-що ти го препратих.
Набиха стана от бюрото и застана зад Юнкер. Той кликна върху имейла и отвори прикачения файл.
— Охо, бързи са — отбеляза Юнкер.
— Изрично ги помолих за спешен анализ. Както виждаш, кръвта, открита по счупения прозорец, не е от кръвната група на афганеца. Значи не той е хвърлил запалителната смес в стаята.
— Да. Това вече е установено със сигурност — потвърди Юнкер. — Откри ли нещо за Карстен Петерсен?
— От есемеса ти разбрах, че си го разпитвал във връзка с покушението над бежанския център, така ли е?
Набиха седна до масата.
— Не знам дали е правилно да се нарече чак разпит… Все пак той не е заподозрян. Но, да, преди два дни говорих с него. Отбих се в дома му. Живее в Гунльосе, на четири-пет километра от Сенсте.
— Има две присъди за телесна повреда при кръчмарски сбивания. Нищо сериозно, осъден е условно. Хващан е да шофира пиян. Отнели са му книжката за половин година. Роден е в Сенсте и през целия си живот е живял в града или в околността. И си помислих, щом е роден тук и не е живял другаде, би било странно, ако няма никакви роднини. И проверих.
— И?
— Има по-малка сестра. Тя също живее в Сенсте.
— И?
— Сестра му има седемнайсетгодишна дъщеря. Казва се Рике. Скоро да си срещал това име?
Юнкер смръщи вежди. Кимна бавно.
— Изнасилената девойка.
— Именно. Пада се племенница на Карстен Петерсен. Това, ако не се лъжа, се нарича мотив, нали? — усмихна се Набиха.
— Нещо такова — усмихна се и Юнкер. — Браво, Набиха.
Тя сведе глава. Не каза нищо, но изглежда се поласка. В толкова добро настроение беше и онази вечер в кръчмата, когато се събраха преди Нова година, спомни си Юнкер и си отбеляза наум, че роднинската връзка на изнасиленото момиче с Карстен Петерсен е поредното сведение, което съседът Йенс Расмусен бе премълчал пред него. Защото Расмусен, разбира се, знаеше, че девойката е племенница на Петерсен.
Юнкер погледна часовника. Наближаваше четири и половина.
— Когато преди два дни посетих Карстен Петерсен в дома му, забелязах лепенка върху дясната му ръка. Не повдигнах въпроса. Предлагам да го посетим и да го питаме как се е наранил.
— Сега ли?
— Да. Защо? Нещо против ли имаш?
— Абсолютно нищо. Да тръгваме.
Карстен Петерсен се взираше с празен поглед в двамата полицаи.
— Имаме няколко въпроса. Може ли да влезем? — попита Юнкер.
Мъжът се обърна безмълвно и тръгна по коридора. Юнкер бутна вратата, та да я разтвори широко, и двамата с Набиха последваха домакина в дневната. Карстен Петерсен застана гърбом и се загледа през прозореца.
— Какво искате?
— Искаме… о, извинете. Това е полицейски асистент Набиха Халид.
— Мхм. — Карстен Петерсен остана прав. — Арабеска в униформа. Що пък не?! — промърмори.
С крайчеца на окото си Юнкер долови как Набиха трепна. Докосна я предупредително.
— Ще се престорим, че не сме чули последното — обяви той. — Искам да ви питам две неща. При последния ни разговор стана дума за изнасиленото момиче в Сенсте, но вие не казахте, че жертвата е ваша племенница.
— И защо да го правя? Не сте ме питали.
Карстен Петерсен се обърна с лице към тях.
— Може ли да седнем?
— Не. — Петерсен скръсти ръце.
— Е, в такъв случай ще стоим прави. Според мен роднинската ви връзка с жертвата е съществен факт.
— Може би е съществен за вас, но не и за мен. Възмущението ми от насилие над жена е еднакво, без значение дали жертвата е моя роднина, или не. Момичето е било обект на престъпление, а престъпленията следва да се наказват.
— И ако наказанието на обществото се забави, редно е друг да вземе правосъдието в свои ръце?
— Не съм казвал нищо подобно.
— Но си го мислите. — Набиха стоеше с ръце на хълбоците и леко разкрачени крака.
Карстен Петерсен я изгледа. Очите му преливаха от презрение.
— Виж какво… — Той млъкна, но за всички беше ясно, че едва се сдържа да не изрече крайно обиден епитет. — Нямаш и най-малка шибана представа какво си мисля.