— Проявява ли суицидни нагласи? Простичко казано, опитвал ли се е да се самоубие? Споделял ли е за самоубийствени мисли?
— Не. През деня не съм вкъщи, но не съм забелязал признаци да се самонаранява. А колкото до споделянето… той почти спря да говори.
Юнкер се поколеба да разкаже ли как болният му баща му е посегнал.
— Веднъж ме удари. Нищо сериозно, но…
— Хмм… утре ще се опитам да ви съдействам. Възможно е да намеря начин да изтеглим прегледа две седмици по-рано от определената ви дата, но не се надявайте на повече. Добре разбирам положението ви. Просто системата е страшно претоварена… Ако издействам по-ранна дата, ще ви звънна.
Юнкер му благодари.
Отвори вратата на колата. От къщата се чуваше музика. Изминаха две секунди, преди инстинктивното разпознаване на мелодията да стигне до място в мозъка, където се осъществи превод в съзнанието. Все пак последно бе чул мелодията преди най-малко четирийсет години. Затръшна вратата на колата и я заключи. Застина на място и се ослуша. Усети как, точно както преди години, адажиото на клавирен Концерт номер 5 от Бетовен събужда у него някогашното чувство на безутешна печал, чудато примесена с радост и благодарност, задето на света съществува нещо толкова красиво като тази музика.
Можеше да се каже, че Юнкер бе израснал под звуците на Императорския концерт, както още е известен. През детските му години баща му го пускаше поне три-четири пъти седмично, а през продължителни периоди — и всеки ден. От време на време викаше синовете си — или и двамата, или поотделно — да слушат концерта в продължение на приблизително четирийсет и пет минути. Настаняваше момчетата на отоманка, а самият той сядаше зад бюрото, застинал като каменна статуя до заглъхването на последния тон. Юнкер си спомняше първия път, когато слуша клавирния концерт. Беше пет-шестгодишен. В самото начало на адажиото не успя да сдържи сълзите си. Отчаяно се опита да ги избърше, та баща му да не забележи как „циври като жена“, по израза на Моенс Юнкерсен. Напразно. Бащата видя сълзите. Стана, отиде при сина си. Мартин се сви на кравайче в очакване да го порицаят за слабостта му. Баща му обаче извади носната си кърпа, протегна я безмълвно към момчето и нежно го погали по косата. После се върна зад бюрото, седна и двамата изслушаха концерта до края.
Сега Юнкер си отключи, влезе и отвори вратата на дневната. Мракът вътре подчертаваше още повече чистото звучене на музиката. Различи силуета на баща си до остъклената врата към градината. Старецът стоеше неподвижно с лявата си ръка върху бравата и се взираше в тъмнината. Не беше забелязал появата на сина си. Юнкер постоя около минута на прага. Разглеждаше баща си. После бавно затвори вратата и тръгна към стаята си. С периферното си зрение улови нещо, което преди малко, на влизане в къщата, бе убягнало от вниманието му. Върху матираното стъкло на вратата в антрето се мъдреше залепено с тиксо късче хартия. Странно как го беше подминал. Дръпна го рязко.
Върху листчето стояха две думи, изписани с разкривени букви и трепереща ръка. Някога бащата му имаше красив, елегантен почерк — поредната способност, от която го бе лишила болестта. Сега буквите се асоциираха с усилията на шестгодишно хлапе, което се учи да пише. След доста време Юнкер успя да разкодира криволиците. Внезапно прочете написаното: „Избави ме.“
Влезе в стаята си, изтегна се на кушетката и впери очи в тавана. Не освободи ме, а избави ме. Замисли се за думите на лекаря гериатър: в най-добрия случай щяха да прегледат баща му няколко седмици по-рано. А това означаваше да я карат по същия начин още девет-десет месеца. До какво всъщност ще доведе евентуалното обявяване на стареца за недееспособен? Юнкер ще получи правото да го настани принудително в старчески дом… когато се освободи място. И там старецът ще снове напред-назад, гневен и злочест, и ще търси съпругата си сред хора, болни и с помрачен разсъдък досущ като него, докато и последните остатъци от човешкото у него се разпадат. Накрая ще лежи по цял ден и цяла нощ в легло, ще крещи, ще се напикава и насира в памперс, който — в най-добрия случай — ще му сменят два пъти дневно. И така, докато организмът му се предаде. А в най-лошия случай това може да стане дълго след като мозъкът му спре да функционира.
Юнкер затвори очи, вдиша дълбоко и издиша бавно. Мисъл, която през целия ден се спотайваше в затънтените кътчета на съзнанието му, си проправи път към по-предни позиции. Бащата бе изпразнил всички шкафове и чекмеджета в цялата къща с изключение на работния кабинет. Но в това нямаше смисъл. Ако в умопомрачението си е търсил покойната си съпруга, защо ще ровичка из тесни чекмеджета и високи кухненски долапи? Възможно е в ума на болен възрастен човек да е логично да търси човек в гардероб. Но в чекмедже с прибори…?