— Сред бандите ли? Не знам за такова нещо. Но ти е пределно ясно, че те не тръбят наляво-надясно какво са намислили. Особено ако става въпрос за събитие от такъв мащаб като избухналата бомба. Според теб гангстерска разправа ли е, или по-скоро терористичен акт?
Сине сви рамене.
— Нямам представа. През последните години гангстерската война се ожесточи. След толкова улични престрелки не може да се изключи вероятността някой да е решил да тласне конфликта в по-жестока фаза. Защото — ако става въпрос за бандитска разправа — ескалацията е сериозна. В момента обаче не разполагаме с абсолютно никакви улики и всяка помощ ще ни бъде от полза.
Хикс надникна в празната си чаша и разгледа образувалите се фигури по дъното и по стените.
— Разполагам с ограничени възможности. Случи ли се подобно нещо, всичко живо в „Мьолнерпаркен“ се завира в миша дупка. Никой не смее да гъкне. Тези типове са наясно, че изпуснат ли някоя приказка, са мъртви.
Сине кимна.
— Да, знам. И все пак, ако някой внезапно се покрие… или, обратното, ако изневиделица се появи ново лице…
— Ще ти съобщя. Но се налага да пазя и моята кожа.
— Естествено. — Сине си погледна телефона. — Е, ще тръгвам.
Станаха. Сине отиде да плати на бара. Тя и Хикс си бяха изработили ритуал за излизане от кафенето. Първо си тръгваше Сине, а Хикс отиваше до тоалетната. Никога не се появяваха на улицата заедно.
Сине го потупа по ръката.
— Който и мръсник да го е извършил, няма да се измъкне. Ще го пипнем.
— Дано — отвърна Хикс.
— Висша форма на безпочвен оптимизъм — промърмори на себе си Сине, докато се отправяше на юг.
Шеста глава
Спускаше се мрак. Той подкара колата по наклонената автомобилна рампа. Още не можеше да се отърси от посещението в старческия дом. Изпитваше и разочарование, задето никой не го извика в Копенхаген. На път към къщи се отби да напазарува за Коледа. Купи дълбоко замразена патица — поне според етикета, била живяла чудесно и волно в семейно стопанство в Ютландия — и буркан дребни белени сварени картофи, които евентуално да карамелизира на тиган. Нали пържените в захар и масло картофи са традиционно блюдо на датската коледна трапеза.
Завари баща си в кухнята. Дали изобщо е мръднал оттук през последните четири-пет часа, запита се Юнкер, докато стоварваше върху кухненската маса двете тежки пазарски торби.
— Добър вечер, Петер — поздрави глухо баща му. Прозвуча като глас от стар датски филм.
Петер. Баща му редовно го наричаше Петер — така се казваше по-големият брат на Юнкер. През 1970-а, в една мрачна ноемврийска вечер, на връщане от училище го бе блъснал и убил пиян шофьор. В продължение на повече от година след смъртта му бащата се вглъби в мъката си. През този период Юнкер, три години по-малък от брат си, не помнеше баща му да е общувал с него. Всъщност никой, дори майка му, не поговори с него за загубата на човека, когото той обичаше и на когото се възхищаваше най-много на този свят.
След година-година и нещо бащата най-сетне се измъкна от пашкула си. Скръбта се бе изродила във вледеняваща ненавист към човека, отнел живота на по-големия му син: местен тенекеджия. Със стряскаща настървеност осиротелият баща и най-мастит адвокат в града се амбицира да съсипе препитанието и живота на виновника. Впрегна цялата си страховита мрежа от професионални и лични контакти и постигна набелязаната цел толкова успешно, че само две години по-късно тенекеджията се обеси в работилницата си, разорен и изоставен от съпругата и децата си.
Но дори отмъщението не изцери раната в сърцето на Моенс Юнкерсен. През целия си живот Юнкер нито за миг не се усъмни, че баща му би предпочел той, а не Петер, да беше загинал под гумите на онази кола.
— Татко, аз съм Мартин — тихо го поправи той.
Старецът го изгледа сърдито, после пак отплава в своя забулен в мъгла свят.
Юнкер извади бутилка червено вино, взе си чаша и отиде в стаята си. Седна на кушетката и си изтегна краката. Живееше тук от близо три седмици и все по-осезаемо усещаше нещо, което досега не бе отчитал: остаряваше. С всеки изминал ден, с всеки отлетял час. Погледнеше ли баща си, сякаш се поглеждаше в огледало и това го стъписваше. В едно от онези криви огледала, които безмилостно деформират чертите ти до уродливост, но въпреки това, потръпвайки от ужас, в отражението разпознаваш себе си.
С изключение на ежедневните епизоди на все по-задълбочаващата се деменция на баща му и породените от нея повече или по-малко нелепи ситуации — продължителни и подробни разговори с покойната му съпруга или опитите да полее с мляко и да поръси със захар порция яхния от консерва — еднообразието беше направо парализиращо. Монотонността на денонощието го изнервяше, усещаше се заточен за неопределено време в чакалня, където единственото разнообразие бе да прелисти два стари броя на „Здраве и задружие“. За пръв път от много години Юнкер оставаше насаме с мислите си. А в момента, трябваше да признае, те не бяха никак ведра компания. Всъщност никога не са били. Просто го установи чак сега.