Мерлин се облегна и скръсти ръце. В продължение на минута се възцари мълчание. Наруши го Сине:
— А лаптопът…
— Да. Лаптопът на Бент Ларсен — кимна началникът. — На него се надяваме. Вярно, Юнкер каза, че още не се е натъкнал на нищо, пряко свързано с разузнаването, но все пак той не е прегледал цялата информация. Впрочем кой знае за съществуването на този лаптоп?
— Националният център за борба с киберпрестъпността, разбира се. А колко души в Центъра по криминалистика в Айбю са в течение — нямам представа. При всички случаи специалистът, пробил защитата, и неговият началник. Обадих се и ги предупредих да си мълчат. Юнкер съобщи за лаптопа на брифинг в Сенсте преди акцията. Значи, знаят още четирима: Виктор Трулс и двама от „Вътрешна сигурност“. И така, поне шестима. Юнкер вероятно е казал и на Набиха… асистентката в местния участък. А дали някой от тези седем души е споделил с още някого… — Сине разпери безпомощно ръце.
— И разузнаването.
— Какво разузнаването?
— Онези от разузнаването, информирани, че Бент Ларсен е докладвал на Свен Бек-Улесен, сто на сто са наясно, че двамата са комуникирали по някакъв начин. Все някой от разузнаването е осведомен за наличието на компютър, използван от Ларсен само за връзка с разузнавача. И, предполагам, от разузнаването са готови на всичко да се доберат до въпросния компютър.
Сине настръхна.
— Къде е лаптопът в момента? — попита Мерлин.
— Юнкер го отнесе в Сенсте. Заедно с резервното копие на харддиска. Лаптопът е доказателство по убийството на Бент Ларсен и неговата съпруга, а Юнкер все още поне технически ръководи разследването. Затова лаптопът следва да се съхранява в местния участък. Навярно има и още едно копие на харддиска. При „Вътрешна сигурност“.
— Обади се на Юнкер. Веднага.
Сине посегна към мобилния. След половин минута се включи гласова поща.
— Не вдига.
Петдесета глава
Юнкер завъртя ключа и отвори входната врата. На стълбите отпред го чакаше жена. На средна възраст, прецени Юнкер след бърз оглед, с маркови дрехи и грим. Стоманеносива коса обрамчваше лицето й — тясно, източено, с полегато разположени бадемовидни очи и яркочервени устни, очертани със сигурна ръка. Около врата си бе увила луксозен копринен шал. Палтото й, черно… или тъмносиньо — Юнкер не успя да прецени на оскъдната светлина — стигаше под коленете. По-надолу се подаваха дълги тъмни панталони и обувки със заострен нос на висок ток. Зад жената Юнкер различи силуетите на двама мъже, също в тъмни палта с вдигнати яки. И двамата изглеждаха доста над средните габарити — и на височина, и на ширина.
— Мартин Юнкерсен? — попита жената.
— Да.
— Полицейски комисар Мартин Юнкерсен?
— Точно така.
— Може ли да влезем?
— За какво става въпрос?
— Може ли да влезем? — повтори жената, този път с леко надменна усмивка, която подчертаваше загатнатото и от интонацията й: това е заповед, опакована като учтив въпрос в името на доброто възпитание.
Юнкер отстъпи встрани. Тримата прекрачиха прага. Мъжете, явно клиенти на един и същи фризьор с изявено предпочитание към подстрижките с машинка, кимнаха мълчаливо на домакина. Отдалече смърдяха на бивши силоваци, преквалифицирали се в телохранители.
Жената се обърна. Мъжагите застанаха от двете й страни, на около метър зад нея. Тя погледна Юнкер с усмивка.
— Кой ви изпраща? — попита той.
Усмивката заблестя с двайсет и четири карата.
— Уви, не съм оправомощена да ви предоставям такива сведения.
— „Вътрешна сигурност“? Военното разузнаване? Външното министерство? Министерството на правосъдието?
— Както отбелязах, нямам право да ви осведомявам.
Тя погледна към вратата на дневната.
— Сам ли сте в къщата?
— Не. Баща ми също е тук. Къщата е негова. Но вие сигурно го знаете. В момента слуша музика.
— Да… чувам. — Жената събра ръце пред слабините си подобно на футболист от „стена“ преди изпълнение на пряк свободен удар. Като по команда двамата мъже отзад заеха същата поза. Очаквам всеки момент да се появи Шон Конъри, помисли си Юнкер.
— Какво искате?