Ако само преди шест месеца някой му беше казал, че ще дойде ден да чака с нетърпение да започне работа като ръководител на провинциален полицейски участък, и то точно в Сенсте, Юнкер щеше да го сметне за тотално изкукуригал. Но стана точно това. Юнкер тръпнеше в очакване следващите четири дни да се изнижат и най-после да се махне от този затвор. Или, по-скоро, да се откъсне от постоянната компания на баща си.
Наближаваше четири и половина. Изпитваше почти физически порив да се обади на Сине. Въобще не беше намислил какво да й каже. Искаше само да чуе гласа й, да се увери, че не са го метнали зад борда, а просто временно са го прехвърлили в малка гумена лодка, теглена от големия кораб.
Не й звънна. Първите часове от всяко разследване са от решаващо значение, значи, главата й пуши. Освен това сигурно тя щеше да се почувства неловко. Както и той.
Две-три седмици… Толкова е нужно да те забравят.
Седма глава
Сине подкара по улица „Странвайен“ със сто километра в час. В колата не носеше сигнална лампа, за да я постави на покрива, а без включен „буркан“ нямаше право да шофира толкова бързо. Тя обаче по принцип се отнасяше доста фриволно към правилата, включително и към ограниченията на скоростта. Дори докато возеше Нилс и децата. Съпругът й не пропускаше да й го навира в очите всеки път, седеше ли тя зад волана. Ако трябва да е докрай искрена, а тя се надяваше да не й се налага, два-три пъти колеги от пътна полиция я бяха спирали заради превишена скорост и тогава тя се измъкна от глоба с полицейската си значка, макар в момента да не беше на служба.
Няколкостотин метра по-нататък хвана разклонението за предградието „Хелеруп“. Пътното платно се стесни. Колите едва-едва пъплеха и от време на време напълно спираха. Ядосана, Сине се загледа през страничния прозорец в магазините из изискания квартал. Италиански сладолед. Скъпи вина. Чаршафи от органичен памук — гарантирано нетоксични, едва ли не годни за консумация. Изкуствено състарени мебели, имитация на някогашните в домовете на провинциалната аристокрация. Сине поклати глава. Какво ги прихваща хората? Не им ли хрумва нещо по-разумно от манията да бълват още и още свещници и безполезни джунджурии за пазар, и без това пренаситен от свръхпредлагане? А потребителите нямат ли за какво друго да си харчат парите, освен за боклуци? Очевидно не, помисли си тя.
Мобилният й звънна.
— Здрасти, Йоханес Нилсен от „Вътрешна сигурност“ съм. Намирам се в жилищната управа в „Мьолнерпаркен“. Преглеждам записи от охранителни камери.
— Добре…
— Ти къде си?
— В момента шофирам по „Странвайен“. След малко ще съм до Свенемьолен.
— Искам да ти покажа нещо.
— След десет минути съм при теб.
Тя намали скоростта, хвана с лявата ръка волана и намери номера на Камал Джауад.
— Ас-салааму алейкум, Камал. Обажда се Сине Кристиансен.
— Уа алейкум ас-салаам, Сине. Какво да направя за теб?
— Ще се отбиеш ли след малко в жилищната управа?
— Сега?
— Да, ако обичаш.
— След пет минути съм там.
Камал Джауад, председател на жилищното сдружение в „Мьолнерпаркен“, беше роден и израснал в района и го познаваше като петте си пръста. Сине се бе срещала с него многократно и двамата поддържаха добри отношения. Не бяха толкова близки, колкото Сине и Хикс, но Камал няколкократно й бе сигнализирал за случаи на домашно насилие в името на честта.
В „Мьолнерпаркен“ Сине смести колата между стара мазда и още по-стара тойота на паркинга между жилищните сгради и „Мимерспаркен“. Слезе и плъзна поглед по един от четирите високи пилона, всеки с по четири камери на върха. Строени в редица покрай паркинга, те покриваха обширен периметър от жилищния район, честа арена на криминални прояви.
Шестнайсетте камери далеч не бяха единствените, разположени да следят около хиляда и осемстотинте обитатели на червените карета. След поредица от умишлени палежи в мазетата през 2005 година, на общо шейсетте стълбищни площадки в комплекса инсталираха по три видеокамери. Палежите спряха и оттогава обитателите на „Мьолнерпаркен“ общо взето свикнаха да са сред най-зорко наблюдаваните жители на кралство Дания.