— Прости ми — промълви сподавено.
Тя не разбираше защо великанът премята металната тръба. Все още не проумяваше. В продължение на няколко секунди всичко около нея застина. Чуваше се единствено дишането на съпруга й и как вятърът брули дърветата в градината.
Градината. Тя още усещаше росната трева под стъпалата си. Усещане за лято и за радост. Това е просто кошмар, помисли си. Ей сега ще се събудя.
Но великанът сграбчи с две ръце желязната тръба като самурайски меч и мразовит вихър отвя надеждата й. Внезапно тя осъзна, че това не е кошмар, а реалност — и че и двамата ще умрат.
Опита се да изкрещи, но викът й замря зад тиксото.
Великанът застана широко разкрачен и леко приклекна. Размаха тръбата пробно, за да се увери, че няма да одраска тавана. После се прицели старателно, вдиша дълбоко, стегна мускулите на мощното си тяло.
И замахна.
Потресена, тя отметна глава настрани, за да избегне гледката. Стисна очи. Но и това не й помогна. Хрущящият сочен звук от череп, който се пръска като презряла диня, проникна неумолимо в съзнанието й.
23 декември
Първа глава
Първите дванайсет тона от „Smoke on the Water“ проникнаха с лекота през глъчката в навалицата. Нилс Кристиансен се вцепени и стрелна съпругата си Сине с поглед, изпълнен със стаено негодувание. Тя избра да пренебрегне най-известния китарен риф в света, съответно и телефона в джоба на палтото си. След десет секунди „Дийп Пърпъл“ отзвучаха, Сине си отдъхна с облекчение и се усмихна вяло на съпруга си.
Двойката и двете им деца, Ласе на единайсет и Ане на тринайсет, се намираха в ИКЕА — място, което, меко казано, не се нравеше на Сине.
Проблемът не беше в мебелите и кухненските прибори, нито в рамките за снимки, нито в щорите, нито в кутиите за съхранение… Всичко това ни най-малко не я смущаваше. Всъщност никак не се вълнуваше от дизайн. Стига един стол да е удобен за седене и на приемлива цена, Сине би го купила без никакви критични бележки.
Други неща пораждаха неудоволствие у нея. Например, неспособността й да се ориентира в магазина. Каквото и да търсеше, неизменно попадаше в отдела за стайни растения и ароматни свещи.
Но най-непоносима й се струваше клаустрофобичната блъсканица. Непонятното стълпотворение от хора, които кретат с мудното темпо на прасета към касапин със зашеметяващ пистолет. А на касите, по закона на Мърфи, Сине неизменно се озоваваше на една опашка заедно с двойка от „Норвест“1, богато накичили всичките видими участъци на кожата си и с три препълнени пазарски колички.
Фактът, че въпреки всичко се намираше тук, и то точно на двайсет и трети декември, ден преди Бъдни вечер, красноречиво свидетелстваше каква длъжница е на семейството си. Работеше твърде, твърде много и отдавна престана да води сметка колко отпуск й се полага за извънреден труд. А Нилс отдавна бе престанал да повдига въпроса.
Вчера съпругът й предложи да се разходят до ИКЕА — „Трябва ни нова завеса за банята, опаковъчна хартия и етикети за коледните подаръци“ — и Сине се опита да възрази. Смирено и без да си прави илюзии за успех. Отлично умееше да предвижда кога каузата й е обречена на сигурен провал.
С колкото и голямо нежелание да бе дошла в ИКЕА, сега Сине усещаше, че тук, в отдела за гардероби, вътре в нея нещо се случва. Докато Ласе и Ане разпалено обсъждаха дали след малко в ресторанта да си поръчат кюфтенца с картофено пюре и сметанов сос, или порция рибени филета с пържени картофки и сос тартар, а Нилс с одобрително сумтене отваряше една по една вратите на огромна секция с шкафове от брезов фурнир, Сине усети как напрежението в раменете и тила й се уталожва и за голямо свое учудване установи, че тайничко се усмихва, застанала насред навалицата в ИКЕА. От щастие, че има такова семейство. Че идва Коледа и ще бъдат заедно. И най-вече от щастие, че е на работа чак на втори януари — толкова далеч напред в бъдещето.
След половин минута мобилният й пак се раззвъня. Пулсът й се ускори. Сине удържа фронта пет секунди и чак тогава се обърна гърбом към мъжа си. Усети погледа му между плешките си, докато измъкваше телефона от палтото си. Чу го как процежда:
— Ех, да му се не види, Сине…