Влезе в кухнята, извади резервоара на кафемашината, напълни го с вода и сипа във филтъра три пълни лъжици кафе от кутията. Чу как баща му провлачва крака по дъбовия паркет в дневната.
— Добро утро — поздрави Юнкер и насилено се усмихна на стареца, застанал на прага.
Бащата се взираше в него с познатото недоверчиво учудване. Струеше от очите му всяка сутрин, откакто синът му се нанесе при него. Юнкер отчиташе как старецът отчаяно се вкопчва в усещането, че в неговата кухня стои и бърника из кафемашината му отнякъде познат му човек. Юнкер долавяше как възрастният мъж призивно се провиква към тъмните дебри на помраченото си съзнание, но в отговор чува само слабо ехо от собствения си глас.
— Добрутро — отвърна той с дрезгав, прекършен глас, жалък остатък от мощния тембър на адвокат Моенс Юнкерсен. Навремето той го отглеждаше, култивираше го и го пазеше като остро наточено оръжие, и го използваше, за да респектира съдии, колеги, клиенти, съпругата, децата си и подбрана извадка от продавачите и занаятчиите в града.
Едно време Юнкерсен беше и физически внушителен мъж: около 185 сантиметра, висок за неговото поколение, над 110 килограма, с гръден кош като на булдог и долна челюст на сърбин. Сега тялото му се бе спаружило до обвивка от жълтеникава, сбръчкана кожа, небрежно усукана около кости, вътрешности и мускули подобно на парче опаковъчна хартия в ръцете на непохватен продавач в търговски център.
Юнкер отвори един горен шкаф, извади две чаши и ги постави върху кухненската маса. Кафемашината хъхреше задавено. Той погледна крадешком баща си. Сгърбен, старецът седеше с ръце, отпуснати върху коленете. Юнкер наля кафе в чашите.
— Татко, трябва да поговорим за старческия дом — подхвана той.
Бащата седеше неподвижно, докато думите прелитаха над главата му.
— Чу ли какво ти казах?
Старецът вдигна поглед.
— Не искам. — Впи инатливо очи в сина си и повтори задавено: — Не искам да ходя в старчески дом. Никога.
Майката на Юнкер, Ела Юнкерсен, почина преди десет месеца. Дневната й дажба от двайсет-трийсет цигари, откакто навърши шестнайсет, я покоси фатално малко след като отпразнува осемдесетата си годишнина. Скоротечен рак на белите дробове изсмука последните сили от нейното и бездруго дребно и грохнало тяло. Технически тя издъхна през едно студено февруарско утро в дрезгавите часове преди развиделяване, но всъщност прекара няколко седмици в преддверието към отвъдното, упоена с морфин, без контакт със света и с живота около нея.
В дните непосредствено след смъртта на съпругата си Моенс Юнкерсен прие сериозна, едва ли не държавническа физиономия, каквато подхожда на изтъкнат общественик, току-що изгубил житейската си спътница в течение на близо шейсет години. Маската се пропука едва когато стоеше в църквата с ръка върху белия ковчег и с желанието да покани с няколко думи опечалените на чаша кафе или бира в дома си, за да споменат покойницата. От устните му не се откъсна нито дума. По сбръчканите му бузи се търкаляха сълзи. Внезапно Юнкер осъзна, че за пръв път вижда баща си да плаче. Моенс Юнкерсен не пророни сълза дори когато по-големият брат на Юнкер почина.
След погребението старецът закъса със здравето.
— Ще изляза за няколко часа. — Юнкер се изправи с въздишка. — В кутията има ръжен хляб, в хладилника — салам, масло и сирене. И мляко.
Старецът мълчеше. Юнкер влезе в другата баня — в къщата имаше две — и заключи вратата. Застана до тоалетната, свали си ципа и напъна, но без резултат. Завиждаше на баща си, задето въпреки напредналата си възраст излива същински водопад, докато се облекчава. Крайно време беше да го прегледа уролог и да му изследват простатно-специфичния антиген. Канеше се вече близо две години.
След минута струята все пак проби. Успя да си изпразни мехура. Достатъчно по темата за размера на простатата, отсече наум и пусна водата. Погледна се в огледалото. Без очилата за четене видя неясна, размазана физиономия като от стара, слабо осветена снимка. Наведе се напред, събра шепи и си наплиска лицето и косата, която, както установи впоследствие, имаше същия сив цвят като онази немска порода кучета… как им беше името? Докато се бършеше, Юнкер се размисли напрегнато. По навик посегна към телефона в джоба си, за да провери в Гугъл. Мобилният обаче бе останал в стаята. Ваймаранер? Не. Впрочем ваймаранерите са красиви кучета. Изведнъж му просветна. Шнауцер! Точно така се казваха. Юнкер си отдъхна с облекчение. Изпита наслаждение от усещането, че умът му все още работи безотказно, че паметта му е надеждна.