Влошаващата се деменция на баща му пося у него страх. Открай време Юнкер се гордееше с услужливата си памет. Попиваше подробности, дреболии, любопитни факти. Помнеше неща, отдавна забравени от всички останали. Или изобщо не успели да стигнат до тяхното знание. Сега това бе придобило за него изключително значение.
Приглади късо подстриганата си коса, та да прикрие оплешивяването покрай слепоочията, плъзна длани по мършавите си бузи и разтърка наболата брада. Домързя го да се обръсне.
В продължение на пет секунди стоя вторачен в дълбоко хлътналите си сини очи, наследство от баща му, и верен на навика си, придобит, откакто се помнеше, каза — не на глас, а наум: „Всичко ще бъде наред.“
Върна се в стаята. От гардероба извади чиста, но по-омачкана светлосиня риза и износен черен блейзър. Пусна мобилния си телефон в десния джоб на блейзъра и съвсем му развали фасона. Общият резултат от сутрешния тоалет и подбора на облекло създаде впечатление за мъж, висок над среден ръст, елегантен, но при по-внимателно вглеждане личаха наченки на коремче и леко прегърбване — накратко, съгласно полицейския жаргон, използван в докладите: „с външен вид без отличителни белези“. С други думи, този мъж се сбогуваше носталгично с разцвета на силите си. В успешни дни и при известна благосклонност стилът би издържал описанието „небрежно-елегантен“, в по-обикновени — „развлечен“, а в лоши — „мърляв“.
За миг се поколеба дали да не влезе в кухнята да каже довиждане на баща си, но съобрази, че най-вероятно старецът вече е забравил за съществуването му. Навън студът опари ноздрите му. Седемте градуса под нулата се усещаха поне като два пъти повече заради бурните пориви на североизточния вятър. Подвоуми се. С велосипеда ли да отиде, или с чисто новото черно волво, паркирано под навеса?
При договарянето на условията за преместването си той запази чина си — полицейски комисар — но слезе едно ниво на заплащане по-долу. За първото — чина — се радваше от все сърце. Колкото до заплатата, щеше да се справи чудесно и със значително по-малка от сегашната. Можеше да си позволи лукса да прояви екстравагантност. Поне в една област.
Не си спомняше някога да е бил по-щастлив, отколкото когато преди две седмици излезе от шоурума с новата си придобивка. Обожаваше тази кола. Блаженстваше, докато седеше зад волана и усещаше как черната кожена седалка придобива очертанията на тялото му и му предоставя хем достатъчно крепка опора, хем удобна мекота. Обожаваше усещането за дискретно скандинавско превъзходство, когато натискаше съединителя, а тежкото возило с леко бръмчене едва-едва заглушаваше дискретното жужене на климатика и се втурваше стремглаво напред като освирепяла бяла мечка.
Юнкер си даваше сметка, че е по-полезно да отиде на работа с велосипеда. Но волвото спечели.
Изнесе се от къщи и замина за столицата преди близо четирийсет години. Все още обаче можеше да стигне със завързани очи от бащиния си дом до площада, опасан от дву- и триетажни сгради с магазини на партера. На повечето витрини днес се мъдреха табели „Продава се“.
В единия край на площада допреди половин година се помещаваше стара книжарница. В продължение на повече от петдесет години я държаха двойка съпрузи. До деня, когато, покосен от инфаркт, осемдесет и една годишният книжар Кнюсен рухнал на пода с няколко романа на Пол Остър в ръка. Тъмнозелената табела, където доскоро с големи бронзови букви пишеше КНИЖАРНИЦА, беше свалена. Сега на нейно място с налепени бели букви пишеше КВАРТАЛЕН ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК. А върху стъклото на вратата: „Работно време пон-пет 9-16. Съб-нед почивен ден“.
Юнкер се запита дали знакът за забранено паркиране на площада важи и за автомобили на полицейските служители. Реши, че не. Отвори входната врата. Тя бутна звънче и то бодро извести появата му. Погледна часовника на отсрещната стена. Дванайсет и нещо. Навън, на площада, хората бяха тръгнали на последни коледни покупки. Юнкер окачи връхната си дреха на стояща закачалка до двуметрово гише в предната част на помещението. В края на гишето, до прозореца към площада, два стола с оранжеви пластмасови седалки бяха предназначени за чакащи — ако случайно пред гишето се образува опашка. Задната част на помещението беше обзаведена с три еднакви старомодни бюра от тъмно дърво, три канцеларски стола с кафява тапицерия, кръгла заседателна маса и три стола, от същия модел като до гишето. Все едно складов работник, лишен от въображение, е бил телепортиран към осемдесетте и на случаен принцип е избрал канцеларска мебелировка, в наши дни пренесена в Сенсте и разтоварена в някогашната книжарница. А после някой е понаместил мебелите, колкото да не е без хич.