Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия 6
Код: Злато
Още веднъж на стрелците,
все по-малко на брой,
и на главен старшина Джеймс Андрюс,
Военноморски сили на САЩ (пенсиониран),
боец от корабите
Настоящата книга е художествена творба. Имената, героите, местата на действията и събитията са продукт на въображението на авторите или са използвани с художествена цел. Променени са някои оперативни детайли, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.
Много от оръжията на Свирепия воин са предоставени с любезното позволение на Международния център за обучение „Хеклер и Кох“ в Стърлинг, Вирджиния.
Вярвай само на мъртвия шпионин.
ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ ЗА ВОЙНАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ МЕТОДИ
според Ричард Марчинко
Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.
Ще се отнасям с теб като с всички останали — като с боклуци.
Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.
Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.
И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.
Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.
Прави нещата просто, глупако.
Никога не си въобразявай.
И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.
Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: няма правила — побеждавай на всяка цена.
Част първа
Заподло
Глава
1
Борис, който изглеждаше като най-обикновено руско извънземно със своите шофьорски очила за нощно виждане от трето поколение, забави по лекия завой жигулито с угасени фарове до около тридесет километра в час.
Миша, с подобни очила, закрепени с лента около северното полукълбо на грозната му украинска мутра, вдигна лявата си ръка като истински инструктор по скокове с парашут. Извъртя малко бичия си врат, облиза дебелия си увиснал мустак и изръмжа тихо с половин уста:
— Готов ли си, Дики?
Иска ли питане? Дори и sans1 очила за нощно виждане различавах задната част на старата дача — обвита в кедри сянка сред други сенки, — чийто груб, леко хлътнал керемиден покрив се очертаваше на затъмнения от облаци лунен сърп. Дачата бе щръкнала върху нисък хребет на стотина метра западно от тесния, покрит с чакъл черен път, по който се движехме в посока север-юг.
Колата се изравни с първия портал в южна посока, Борис намали още малко скоростта и гумите изхрущяха върху чакълената настилка. Доколкото виждах, дачата не светеше. Добър знак — навярно всички спяха или бяха пияни, или и двете. По-малко работа за онзи с майката. Сещате се… дето си е таковал майката.
Минахме покрай втория портал. Това беше моят знак. След като грубата дървена ограда прелетя покрай нас, започнах да броя коловете с размер на телефонни стълбове, плеснах Борис по подплатеното рамо на изтърканото черно кожено яке, показах на Миша среден пръст и натиснах задната лява врата с рамо. Отворих я леко и след двадесет и седем, двадесет и осем, двадесет и девет, тридесет кола се изтърколих в необичайно студената за сезона късносептемврийска нощ точно на мястото, което бях очертал с кръгче върху висококачествената въздушна снимка, направена от Миша преди по-малко от осем часа от хеликоптера „Камов“, взет назаем от Руските военноморски сили.
Но след като съм изминал толкова много мили заедно с мистър Мърфи, Законодателя като постоянен (и неканен) спътник, знам, че макар всяка снимка да има какво да каже, то не е непременно вярно. Никой например не беше си направил труда да уведоми една тъпа, здрава, дебела и безмилостна бреза, растяща в неприятна близост с пътя, по който се движех, да се отстрани. Нито пък на мен ми беше известно точното й местонахождение. И така, напявайки си наум първите няколко такта на „Мисля за Джорджия“ в изпълнение на Рей Чарлз, се свих и се изтърколих (съвършено, бих добавил с оправдана гордост). Тъкмо да се насладя на триумфалното си тайно тактическо проникване във вражеските линии, и голямата ми словашка зурла влезе в енергичен, категоричен и болезнено силен контакт с твърдата кора и плътна дървесина на гореупоменатото дърво.