Отворих печката. От вътрешната страна на вратичката висяха паяжини, от което разбрах, че не е използвана много скоро. Подът беше покрит с тънък слой прах. Затворих вратата на печката и прокарах пръст под металната кутия, застанала на ниски крачета. Нищо. Потопих пръст в кофата. Водата беше така студена, както се чувствах и аз, а на повърхността имаше непрозрачен слой. Още един признак, че тази постройка не е използвана от доста време.
Време беше да тръгвам. Сега из дачата шареха светлини. И експлозии. И изстрели — залпове от цели пълнители на автоматично оръжие. Тези хора нямаха ли стрелкова дисциплина? Дочух гърлено викане. Не разбирах думите, но съдържанието беше ясно — викаха руския еквивалент на „Полиция — лягайте на пода, мамицата ви, горе шибаните ръце, шибаните длани нагоре, и не мърдайте, мамка ви!“
Добрах се до задната врата към верандата с насочен за стрелба автомат, когато вратата се отвори с трясък навън. Вдигнах цевта и обрах спусъка.
Същото направи и Борис. Погледите ни се срещнаха. И двамата поехме дълбоко дъх. След това свалихме оръжията.
Успях първи да избръщолевя:
— Къде ни е шибаната мишена? Андрей какъв беше — Кръстника?
— Юдин? — Широките рамене на Борис се отпуснаха и той протегна ръце с насочени към мен длани. — Няма го. Само бики. Бодигардове. Пушечно месо — оставено, за да ни обърка и може би да убие малко полицаи. — Поклати глава с отвращение. — Вече нямаме никаква шибана оперативна сигурност, Дики. Той бил тук следобед, когато Миша правил снимки. Знам. А сега — него няма. Някой трябва да казал му, че идваме.
Докато стрелците от ОМОН вадеха телата навън и ги опипваха за документи и други неща, ние с Борис и Миша прочесахме дачата под пословичния фин гребен. Не че очаквахме да намерим нещо. Първо, ОМОН доста добре бяха разбили всичко, връхлитайки през вратата. Освен това въпреки краткото време в Москва бях установил, че тези мафиоти са УНЛ — умни, непредсказуеми и лукави. Действаха така, сякаш улиците са техни — всъщност така си беше. Не можеше да влезеш в магазин, ресторант или първокласен хотел, без да преминеш през кордон от облечени в анцузи побойници с големи мускули. Мафиотите контролираха всичко — от събирането на боклука до разпространението на хайвера. Биячите им варираха от тъпаци като оня, дето носеше пръстена на Пол, до бивши офицери — бойци от специалните части като мен. Само дето те не бяха автори на купчина бестселъри и нямаха пенсии.
Ето защо, докато стоях в дачата и размислях за различните варианти, се досетих за няколко неща, като нито едно от тях не ми вдъхваше особен кураж. Първо, лошите са знаели, че ще нападнем. Питах се как ли са разбрали — докато не се вгледах по-отблизо в полковника от Министерството на вътрешните работи начело на групата от ОМОН. Той разтъркваше неловко лявата си китка. На тази китка се намираше един златен „Ролекс Президент“. Доближих се до него, казах „здравей“ — той говореше „много малко инглиш“ — и погледнах отблизо. Очевидно нов — нямаше и драскотина по кристалното стъкло или короната. Тези часовници се продават по за седем до осем хилядарки в брой. Сега разбрах как лошите бяха успели да се измъкнат чисти.
Имам предвид, истински чисти. Доколкото руснаците разбираха, нямаше никакви следи. Нищо. Nada7. Още по-лош, ако питате мен, беше фактът, че Юдин и приятелите му ги нямаше, въпреки че според Борис дачата се намирала под непрекъснато наблюдение от Министерството на отбраната през изминалите осем часа.
Да, така е — вие също видяхте новия солиден ролекс на полковника.
Да разбера, че в Майка (й мръсна) Русия няма почти никаква ОПСИГ — това е ОПеративна СИГурност, — значеше, че трябва да внимавам за собствения си добре износен задник. Знаете, приятели, че често пъти са ме обвинявали в своеволие — по-точно казано, че не получавам разрешение от висшестоящите, преди да предприема действия. Но тази тактика опазваше мен и мъжете ми, объркваше враговете ми и ме направи воин с големи успехи.
Да, има и моменти, когато трябва да се мине по реда. Но има и време и място за мълчание — и хитрини. А Русия, реших, е страна, в която щях да играя по ръба на бръснача.