Но точно този противник нямаше да ме надуши. Самият той издаваше прекалено много миризми. Първо, трябваше му душ — и то как. Уникалният, дори пикантен букет включваше забележителен коктейл от пот, телесни миризми, чесън, неизпрани дрехи и мръсотия между пръстите на краката. Още едно доказателство, че е полицай под наем според мен. Вижте, полицаите под наем изкарват минимални заплати. Затова нямат страшно много пари за химическо чистене.
Приближих още, докато да го различа ясно. Седеше върху дървен стол с наклонени назад предни крака, а горната напречна пръчка на облегалката опираше в стената. Глезените му се увиваха около предните крака на стола.
По дяволите, тихо де. Не, не вие. Просто млъкнете, мамицата му. Опитвам се да работя.
Извини това прекъсване, нежни читателю, но оня тъп редактор отново вдига шум. Той какво? Ами иска да знае как мога така ясно да различа човека, след като коридорът е толкова тъмен.
Уместен въпрос — затова ще отделя време да обясня. Всъщност човешкото око е забележителен и високо адаптивен уред. Сложете го на тъмно (става дума за относително пълна тъмнина), и ретината му ще се отвори достатъчно, за да можете да различавате форми. Опитайте сами. Поседете в тъмна стая половин час, след което ще можете да определите всички мебели, формата на самата стая — а и дори човека, седнал на стола срещу вас.
Същият принцип важеше и тук. Способността ми да виждам в тъмно се намираше в апогей и затова го различавах. А видяното ми хареса: никакви забележими движения освен лекото приповдигане и спадане на гръдния кош. Дишаше с такова постоянство, та реших, че задникът е заспал. Приближих се на около метър разстояние от мястото, откъдето бих могъл да нанеса удар.
Точно тогава се стресна. Замръзнах, когато разтърси глава и изхриптя като шибан вол, след това отново се отпусна. Изчаках, без дори да смея да дишам, докато главата му се отпусна назад към стената, а гръдният му кош отново започна да се вдига и спуска и дишането се успокои.
Още по-добре, че сега започна да хърка — високо. След пет-шест изхърквания се добрах дотам, където смятах, че трябва да съм, за да свърша работата.
Скочих. Лявата ми ръка се вдигна и стисна устата му, за да заглуши всякакви викове (или други разнообразни шумове). Опита се да се отскубне от мен, но не позволявах такива неща — ръгнах го в стомаха, за да му изкарам въздуха, а след това се преместих откъм гърба му, като извих тялото си и неговото така, че дясната ми ръка затисна шията му непосредствено над адамовата ябълка. След това свих ръка, с което спрях въздуха към дихателната му тръба. Впрочем този високоефективен маньовър за задържане и задушаване е познат като Ласката на полицията от Лос Анджелис. Почти веднага той се отпусна — всичко свърши за девет-десет секунди.
Отхлабих захвата си и оставих тялото му да се отпусне в стола. След това превързах устата, глезените и коленете му със залепващата лента, която носех в джоба. Претърколих го по корем и завързах ръцете зад гърба му. После извадих фенерчето и го огледах. Носеше синя униформа на охранител с емблема „Секор“ на дясното си рамо. Нямаше оръжие, с изключение на дългата верига на колана си. Към края й имаше закачена халка с ключове с размерите на средновековен боздуган. В джобовете си носеше обичайните неща — портфейл, два ключа от входна врата, дребни пари, цигари и евтина газова запалка. Откачих огромния пръстен с ключове и ги подадох на Уондър, който беше пропълзял по коридора.
— Светлина — прошепна той.
Подадох му фенерчето. Насочи го към вратата с резе към офиса на Лантос, а след това към двете дузини ключове в лявата си ръка. Започна да ги отделя, като си мърмореше.
— Май го намерих — прошепна след тридесет секунди. Извади избрания ключ и тихо го постави в бравата. Кимна:
— Става.
Бавно, Уондър завъртя ключа в посока, обратна на стрелката на часовника.
Нищо не стана.
— Извинявай.
Отново започна да разглежда ключовете. Опита пак. Този път бравата се превъртя с лекота — и тихо — едно завъртане, второ и трето.
— Вътре сме — каза.
Поклатих глава:
— Не, още не сме вътре — ти просто отвори вратата.