Ави пъхна модемната карта в джоба си. След това отвори капака на компютъра и го включи.
— Виж. Готов е за работа. Както всеки друг компютър.
Сега лесната за отваряне ключалка на прозореца ми стана напълно ясна. Монпосран Лантос беше създал естествен вход — и насочваше мен или който и да е друг, проникнал в стаята, към компютъра на бюрото. Последователността беше проста като целувка: влизаш през прозореца, задействаш лазерната аларма, отваряш компютъра, той казва „бум“, офисът, а може би и цялата сграда, казват „чао“. Виновните? Ами обвинете същите шибани анонимни танга, които напоследък разрушават Париж. Край на разказа.
Аз обаче предвиждах друга развръзка — която включваше кончината на Лантос, а не моята. Но сега нямаше време да мисля за това — трябваше да се работи. Разгледах бюрото. Всички чекмеджета бяха отключени. Сега, с нов страх от мини, проверявах вътрешността им внимателно. Оказа се, че няма причини за опасения: чекмеджетата бяха празни, с изключение на малък топ листа с монограми, няколко кламери, две гумени ленти и половин дузина негови визитки. Разгледах кантонерката. Тя съдържаше кутия с бели пликове за писма. В малкия гардероб до вратата имаше три дървени закачалки и нищо друго. Коженият стол с висока облегалка зад бюрото изглеждаше съвсем нов.
Приятели, не ви ли се струва странна тази липса на данни, папки, кореспонденция, както и други неща, каквито винаги се намират в офисите? На мен със сигурност ми се стори странна. Искам да кажа, ето ги офисите на една инвестиционна банка, за която се твърди, че прави сделки за милиони, а може би и милиарди, по целия свят. Но кабинетът изглеждаше като третокласна дупка на току-що фалирал ипотечен брокер в селска Вирджиния.
О, имаше си своето табло с „Moi“ — сума ти снимки в рамка на Вернер Лантос и „приятели“, до една надписана с най-топли думи. Разпознах трима министър-председатели на Израел. На други три снимки Михаил Горбачов, Леонид Брежнев и Борис Елцин до един се мръщеха в обектива с ръце около раменете на Лантос. Дън Сяопин и Вернер Лантос се хилеха срещу камерата. Също и френските президенти Франсоа Митеран и Жак Ширак. Обрамчени, сложно украсени сертификати на три езика удостоверяваха голямата хуманност и щедрост на Вернер Лантос.
Но да се върнем на темата — нямаше никакви документи, дори и в трите направени по поръчка кантонерки, които намерихме в сградата. Само две празни папки, и толкова. Докато изследвах пода и стените за тайници, Уондър и Ави включиха компютрите и провериха дисковете им. Липсата на данни в тях също беше изненадваща. Нямаше нищо под парола. Всеки компютър имаше текстообработваща програма. Но никакви електронни таблици или бази данни — нищо освен най-основни програми. Дори нямаше „Уиндоус 95“. Никакви игри, като пасианс или покер. Става дума за някакви си хилави двеста мегабайта данни на диск с обем 1,6 гигабайта.
Ави подаде глава в офиса на Лантос и погледна как нагласях последното парче мокет на кабарчетата.
— Намери ли нещо?
Поклатих глава.
— Не. А ти?
— Bupkis — нищо — отговори. — Чисто е.
Точно така. Всъщност беше истински чисто — като дачата на Андрей Юдин.
Позволете да кажа това отново. Чисто като дачата на Андрей Юдин. Разбира се, след малката ни закуска Вернер Лантос беше прочистил мястото. Взел е всичко и го е преместил другаде, но е оставил достатъчно неща, за да изглежда всичко така, сякаш все още работи тук, а след това е накарал Ахуд главореза да минира компютъра с достатъчно експлозив, за да събори сградата.
Спомнете си обаче какво казах, когато претърсвах дачата. Казах, че колкото и да се опитва човек да изчисти, винаги остават разни доказателства. Винаги. Просто човек трябва да търси достатъчно. В дачата намерих товарителницата от „Ер Франс“. Тук намерих минирания компютър.
— Хайде да изчезваме — казах. — Но вземете проклетата тошиба.
Глава
18
Позволете да ви разкажа нещо за Оли Норт. Когато разкриха скандала, добил известност като „Иран-контри“, подполковник Оливър Норт84 и някои от хората му, бяха преминали през всички папки в офиса и унищожили огромен брой от тях. Тези папки не можаха да се възстановят. След това влязоха в компютърната система на Белия дом и изтриха десетки, стотици инкриминиращи материали. Практически цялата кореспонденция, всички съобщения по електронната поща, всички по-щекотливи съобщения до и от участниците в онова, което комисията за „Иран-контри“ нарече „Предприятието“, бяха унищожени по електронен път.
84
Някога редакторът на „60 минути“ Майк Уолъс беше казал за Оли и за мен, че си приличаме по това, че силните на деня са по следите ни, защото успяваме да разгневим прекалено много важни хора. Позволете да кажа официално, че не съм съгласен. Вярвам, че подгониха Оли, защото беше унищожил хартия — улики. А мен гонеха, защото унищожавах хора. Позволете също да добавя, пак официално, че аз се забавлявах повече с моя начин на унищожение, отколкото Оли със своя.