Само че за разлика от хартиените папки електронните файлове не се унищожават наистина. Твърдите дискове не бяха автоматично изтрити просто защото Оли и хората му бяха казали на компютрите си „del“.
Вие там, вдигате ръка — искате да знаете защо. Добре, ще оставя Стиви Уондър, който разбира от тези лайна, да ви обясни. Стиви, обясни на хората.
— Готово, Дик. Вижте, да изтриеш един файл значи просто да промениш първата буква от името му в таблицата за разположение на файлове (известна като FAT). Новото име започва със знак, програмиран от компютъра да не се показва на екрана — така че ако поискате да ви го покаже, той няма да го направи. Но „изтритият“ файл си остава на твърдия диск. Също така дори върху него да се запише друга информация, има начини да се манипулира таблицата FAT така, че да се измъкне част или дори цялата информация. Някои най-обикновени програми, като „Нортън“, позволяват възстановяване на изтрити записи. Виждали ли сте как от името на изтрития файл липсва първата буква? Е, по принцип онова, което програмата прави, е, че възстановява тази липсваща първа буква и файлът отново става „видим“ за компютъра.
Благодаря, Уондър. Да, трябва да знаете също, че ако не форматирате напълно диска със специална осигуряваща програма или ако не запишете данни върху всеки един байт данни на диска, ще останат следи от електронни пръстови отпечатъци. А и дори да направите всичко това, пак може да се измъкнат малки части от даден запис — достатъчно за някой хитър следовател да се досети какво е имало там.
Кой е този отзад в залата с вдигнатата ръка? Искате да знаете какво? Искате да знаете защо, след като аз знам тези лайна, и Вернер Лантос не ги знае?
Уместен въпрос. Трябва да станете редактор. Отговорът е, че повечето хора не си правят труда да научат как действат компютрите. Те просто ги използват. Това е особено валидно за истински големите шефове. По тази причина например старият ми противник бившият министър на отбраната Грант Грифит беше оставил всички инкриминиращи го записи на своя портативен компютър — без изобщо да ги засекрети. Изобщо не беше помислил да защитава информацията. Оли Норт и хората му също бяха много изтънчени — и не разбираха колко данни остават, след като ги „изтриете“.
Така че, ако човек разполага с двама завършени компютъролози (като Уондър и Ави) и с хубав, топъл апартамент, в който да се скрие — а ние имахме с любезното съдействие на семейство Леклерк, — и ако има няколко часа да си поиграе (а те имаха), и ако семейство Леклерк са съгласни да използва мощния им компютър и лазерния принтер, и ако може да си напише сам разни помощни програми, което моите необуздани и злобни компютърджии умееха идеално, то той е в състояние да измъкне част от изтритите данни.
Което и стана. О, двамата не възстановиха сто процента от нещата в минирания компютър. Съвсем не. Очевидно беше (е, очевидно за Ави и Уондър, които ми обясниха, че устройство C: е напълно празно, защото било изчистено), че преди монпосран Лантос и Ахуд главореза да минират компютъра, са изтрили всички данни. Но след три часа търсене разполагахме с достатъчно битове и байтове, за да могат моите момчета да ми осигурят непълна картина за живота на Вернер Лантос.
И каква е тя, питате?
Ами имаше две неща. Първо, аз не съм гений на компютъра. Но от екрана изглеждаше, че Вернер Лантос си играе на „напълни джоба“ с чужди пари. Инвестирал беше десетки милиони долари в поредица маргинални сделки на борсата в Хонконг — и беше загубил. Хората, с чиито пари играеше, бяха вътре с много милиони долари.
Но кои хора? Това беше проблемът. Сметките имаха само номера. Но трябваше да има някакъв шифър. Дори едно късче от него би помогнало. Обърнах се към Ави и Уондър:
— Хайде, момчета, изровете го.
Това им отне още два часа програмиране, подкрепено с многоезични мръсотии, от които мога да призная, че и аз се изчервих. Но накрая моите лукави компютъролози бяха успели да докарат някакво грубо съвпадение между имената и номерата на сметките. Как го направиха, питате? Знаете ли, хич не ми пука как го направиха, дявол да ги вземе. Важното е само, че свършиха работа.
Разгледах екрана.
• Личните финанси на Вернер бяха в доста лошо състояние. Но, изглежда, все още имаше четвърт милион долара в една швейцарска сметка, други сто хиляди в банка, която, съдейки по телефонния код, трябва да беше в Бахрейн, и трета сметка (сума — неизвестна), на друго място — което нито Ави, нито Уондър успяха да дешифрират.