Бръкна в джоба си за модемната карта и тъкмо щеше да я завре в компютъра, когато разбра какво прави, а ние с Уондър в същото време я измъкнахме от ръката му.
— Освен това аз имам по-добра идея — каза Уондър.
Я виж ти!
— Имаме номерата на сметките на ивановците в Хонконг. Имаме паролите. Това са парите, които Вернер е загубил.
Той огледа екрана на компютъра.
— Имаме и сметките на ивановците в Бахрейн, Сингапур, Женева, Кайманските острови и няколко други места — доста голям къс от парите за оръжие. И става дума за истински пари в банка. Към петдесет, шестдесет милиона долара — каза той, като натисна копчето за смяна на екрана.
— Е?
— Е, предлагам да поемем контрол над тези сметки. Да сменим паролите. Според теб кого ще обвинят — нас или Вернер?
Това беше покварена, долна, гадна, мръсна идея. Чудесна беше. Прекрасна.
— Можеш ли да го направиш?
Главата на Уондър се залюля в пълен режим „Стиви Уондър“ — ляво/дясно/ляво, дясно/ляво/дясно.
— Ти к’во мислиш? Разбира се, че мога.
— Тогава го направи. Идеята е страхотна. Но не пипай сметките на Лантос. Не сега. Не искам да го плаша.
Осени ме нова мисъл:
— Ави, има ли как да провериш къде са Вернер и Ахуд — тихичко?
Ави помисли няколко секунди.
— Мисля, че да — отговори. — В културния център има една секретарка, която познавам от години — тя ми каза, че Ахуд е идвал. Тя си отваря ушите за някои неща. И не харесва особено много настоящия, ъ, режим, нито приоритетите му. Мисля, че си струва да й купя чаша кафе.
— Ави, искаш да кажеш секретарка или секлецарка?
Той ми намигна:
— Бих могъл да ти кажа, Дик, но след това трябва да те убия.
08:25. Бръд се обади. Каза, че моят приятел, което означаваше Кени Рос, е оставил нещо за мен в „Градинаря“. Трябваше да го взема, а след това да се обадя на следния номер, който повтори два пъти, за да е сигурен, че го запомних.
Има нещо объркващо във френския, когато се произнася с акцент от Северна Вирджиния, но тъй като свободно владея жабарския и водолазкия, разбрах, че Бръд описваше северната гара — Гар дю Норд, най-голямата от шестте парижки железопътни гари.
— Ами пакета, как да го взема? — попитах.
— О — отговори Бръд.
Това би трябвало да значи, че са го оставили да си го прибера.
— Ясно. Място?
— Има пощенска кутия в северния край на първата от улиците в града, в който се намираш, наречена на първото му име. Трябва да търсиш двоен тебешир. Онова е залепено с тиксо отдолу. — Бръд млъкна. — Приятелят ти каза, че ще схванеш това. Аз му казах, че е побъркан.
— Прав си.
Оставих слушалката. Какво ли е това, мамка му? Първата улица на името на Кенет. Достатъчно добре познавам града, за да ми е ясно, че в Париж никоя улица не се казва Кенет.
О… има ли граница на моята тъпота? Нежни читателю, какво е първото име на Кени Рос? Хайде да го повторим всички заедно. Първото му име е Адмирал.
Извадих уличната карта на мосю Леклерк и потърсих amiral, което е френският начин да кажеш адмирал. Първи под рубриката стоеше булевард „адмирал Бюри“. Проверих в картата. Улицата преминаваше от югозапад на североизток, а спирката на метрото най-близо до северния край беше „Порт Майо“.
Нахлузих якето си.
— Стойте тук — казах. — Аз ще се върна след час.
Уондър се вдигна от стола:
— Трябва ли ти подкрепа?
Поклатих глава.
— Ще се справя.
10:42. Взех пратката при Гар дю Норд. Внимавал бях за преследвачи и знаех, че съм в безопасност. Когато отворих багажната клетка с ключа, залепен отдолу на жълтата пощенска кутия, намерих найлонова торбичка с надпис „Галери Лафайет“, в която имаше обезопасен срещу подслушване телефон. Обезопасените телефони са големи и тежки. Почти двойно по-големи от обикновените — горе-долу като онези, петкилограмовите радиотелефони PRC-1 от виетнамската ера, дето ги има по музеите.
Взех чантата, намотах я под ръка и тръгнах из метрото, където си поиграх на „скок вътре/подскок навън от влака“, докато се убедих, че не ме следят. Прехвърлих се на линията за „Порт Орлеан“ и се возих до булевард „Св. Михаил“. Спирка „Бо Миш“ винаги е лудница, което ми позволи да се скрия в тълпата, докато се качвах по елеватора към улицата.