Нима не разбираше, че времето беше от критична важност?
— И каква е проклетата пречка?
— Обичайните глупости. Агенцията крещи, че превишаваме параметрите на мисията си — каквито и да са те. Дори шефът на ЦРУ се обади на председателя Крокър, за да пита за какво изведнъж ни е притрябвал спътникът. В Държавния департамент са убедени, че със сигурност ще разрушим две десетилетия на внимателно изграждани дипломатически отношения — въпреки че нищо не са постигнали. А и онзи бивш журналист, кучият син, дето го довлякоха да ръководи Съвета за национална сигурност, настоява да чуе защо искаме това, което искаме. Откакто го назначиха, опитва да влияе на Обединеното командване — според мен той смята, че председателят върти някаква игра, и иска парче от нея или от него, или и двете. А пречат и обичайните междуведомствени борби — Военновъздушните сили искат да участват, въпреки че нямат представа какво правим. О, има и политика. А да не говорим за бюджета на министерствата — говори се, че след по-малко от месец трябва да легнат на бюрото на президента.
Гласът му стана сериозен:
— Честно казано, постарай се тази операция да даде резултат, Дик, защото председателят нарита доста задници и набра доста черни политически точки от твое име.
Нима? Е, честно казано, приятели, набирането на политически точки, далаверите с бюджета и ритането на междуведомствени задници е точно работата на председателя на Обединеното командване. Тъжният факт е, че вече твърде малко звездоносци желаят да залагат звездите си, като се стигне до подкрепа за онези от нас, дето вършат мръсната работа в окопите.
Тъжният резултат от тъжния факт е, че когато хората, които носят звезди, не водят, хората, които носят белези — операторите като мен, — добиват известно нежелание да ги следват. А когато това се случи, цялата система започва да се разпада. Затова, макар и да изпитвах благодарност, че председателят рита задници и раздава наказания от мое име, се надявах да разбира, че просто си върши работата.
Но се сдържах. Няма смисъл да се заяждам с Кени Рос.
— Опитай да преместиш шибаната птица възможно най-бързо, нали, адмирале?
— Добре. Междувременно какъв е планът?
— Изместваме оперативната зона на изток при първа възможност.
Замълча. Чу се как си записва нещо.
— Това разумно ли е?
— Кое, адмирале?
— Ами да се местиш, преди да знаем нещо конкретно?
В него говореше ядреният подводничар. Командирите на подводници от клас „Бумър“ не правят каквото не е в списъка със задачи. А местенето на изток, преди да сме уточнили къде, не представляваше включваема в списъка със задачите точка, макар да знаех, че Вернер и Ахуд са в движение. Но нямах намерение да разкривам този скъпоценен къс информация. Има твърде много пътища за отклоняване на информацията. Твърде опасно за Дики — и останалите.
Затова отговорих уклончиво:
— Така си давам ранен старт.
Чух отново да си записва. Предполагам, че думите ми имаха някакъв смисъл, защото отговори, малко троснато, следното:
— Обади ми се след осем часа. Да ми докладваш за ситуацията.
— Този телефон ще действа ли оттам, където отиваме?
— Би трябвало, но никой не е пробвал досега, Дик.
Телефонът в ръката ми млъкна.
Никой не е пробвал досега. Правилно. Все едно говорим за целия ми живот, адмирале.
Поставих слушалката на мястото й.
Тъкмо щях да изръся някаква тъпа забележка, когато видях лицето на Ави Бен Гал.
— Какво има?
— Нищо.
Да бе. Сигурно.
— Ави…
Ави сви юмруци.
— Той е предател, дяволите да го вземат, Дик.
— Кой?
— Ахуд. Не може да не е. Той е направил огледа на целите в културния център. Няма друга причина за идването му — последния път е бил там ден и половина преди експлозията. Но защо?
Защо ли? Защо Браниган Бренекето, Мани Танто и останалите от екипа на Грант Грифит се бяха продали? Защо Дъг Докинс беше сторил същото? Отговорът е, че когато merde се удари във ventillateur, те се оказваха алчни, себични, безпринципни фурнаджийски лопати, предатели на униформата си и знамето, под което са служили — за парите.
Ави и преди ми беше казвал същото за Ахуд — просто не бе обърнал внимание на думите ми.