— Хайде, Дики — каза той. — За нас няма нищо. Хайде да се напием.
— Дай ми още малко време, а?
Той въздъхна примирено и ме поздрави с бутилката:
— Добре, добре, момче, бави се колкото искаш. Ние сме отвън.
Отговорих с вдигнат палец.
— Благодаря ти, Борис.
Сега можех да разбера точно какво ме притесняваше. Разузнавателните снимки говореха за движение. Ние бяхме решили, че тук идват хора, за да се срещнат с Андрей. Сега разбирах, че не е така. Те са опразвали шибаната къща. Затваряли са я. Прибирали са уликите. Но улики за какво? Дачата беше напълно изчистена.
Може би. А може би не. Нямаше да си тръгна, без да съм я обърнал навън с хастара. Дълго време съм се занимавал с такива неща и знам, че е практически невъзможно да докараш едно място до абсолютна чистота. Запомнете този факт, защото ще го срещнете отново. Истина е. Лошите винаги оставят по нещо. Парченце от улика. Частичка. Сребро. Лентичка. Петънце. Но не можеш да го намериш, ако си притеснен от времето. Затова трябва да не бързаш и да си методичен. И тогава, ако си прегледал всичко три пъти и мястото продължава да бъде абсолютно чисто, като излизано с прахосмукачка, разбираш, че си имаш работа с истински професионалисти, и реагираш по съответния начин.
Намерих парченцето улика в намачканото калайдисано медно корито, което служеше като кош за дърва до каменната камина. Извадих цепениците и ги сложих на пода. Половинка от оцапан лист, който вероятно са щели да използват за подпалка, лежеше покрит от стърготини и други боклуци на дъното на коритото. Обърнах го и открих, че е размазано фотокопие от горната половина на lettre de transport aerien — товарителница за въздушна пратка по „Ер Франс“. На него имаше номер 059-5391-1572, но без дата. Пратката беше адресирана до компанията „Лимон“ в Мистик, Британски Гренадински острови, през банка „Ласал“ в Женева, Швейцария.
Името на подателя не се четеше. Но пратката е била представлявана и осигурявана от фирма на име „Лантос и Ко“, Париж XVI. Цената: малко повече от пет и половина милиона франка — към милион и четвърт долара. Пратката се състоеше — и тук цитирам за вас: „компоненти за камера за екологични изпитания, кран, аксесоари за крана, колички, резервоари за горещ фреон, нагревателни тръби“. Общо тегло 24 500 кила — към 54 000 фунта.
Съмнително съвпадение, а? Товарителница на „Ер Франс“ за подпалка в руска дача. Да, в дългата ми и богата на натъртвания кариера съм се натъквал на много малко съвпадения, съмнителни или не. За какво, по дяволите, й е трябвала на компания с името на някакъв испански (или френски) лимон камера за екологични изпитания в Мистик, Британските Гренадински острови?
И кои, по дяволите, бяха банка „Ласал“ от Женева и „Лантос и Ко“ от Париж XVI? Знаех, че това са въпроси, на които щях да отговарям през следващите няколко дни, докато задоволя собствените си изисквания за лично и професионално удовлетворение. Защо ли? Защото бяха свързани с Андрей Юдин. А той имаше връзка със смъртта на моя приятел по кораб Пол Махон. Виждам ви. Казвате, че верижката от сведения в този случай е много тънка. Да, прави сте. Така беше. Но имах само това и щях да го следвам, докато стигна до задънена улица.
Разгледах хартийката в ръката си. По старите гънки изглеждаше, че фотокопието е било сгънато на две по хоризонтала, след това на точно три вертикални третини и вероятно пъхнато в нечий джоб на гърдите. Било е откъснато по централната гънка, когато са го хвърлили. Сгънах го и го прибрах в джоба с кибрита. Върнах дървата в коритото и поех към вратата.
Да, щях да пийна един-два коняка с Борис и Миша на път към града — просто за да бъда общителен. Но си мислех за друго, не само за глътките пиячка от по петстотин долара шишето. Исках да проверя хората, местата и доставките, за които се говореше в товарителницата, и да слея тази информация с някои други документални късчета сребро на мое разположение. Исках и да пораздвижа нещата, като се поразкърша из московските клубни сцени — по-конкретно едно заведение на име „Динамо“.
Глава
2
Малко след като се върнах в хотела, разбрах, че посещението в „Динамо“ ще трябва да изчака един ден. Първо, Борис и Миша настояха да свършим цялата проклета бутилка коняк. Направихме го. А тъй като те имаха кола, не можех да мърдам и губех ценно време в опустошения двор на дачата и смучех Луи Тре. Защо не протестирах ли? Мина ми през ума. Но след днешния пропуск в сигурността не мислех да казвам нищо на никого — нямаше да правя и най-лек намек, че съм се натъкнал на нещо. Освен това 21:30 бе минал отдавна. И какво е 21:30, питате? Това е часът, написан от вътрешната страна на кибрита. Знаех, че когато ще съм се изчистил, облякъл и което е по-важно, намерил мястото, то вероятно ще е затворено или ще затваря. Освен това нямах представа за кой точно ден става дума. Може да е за тази вечер. Но може да е ставало дума и за ден преди две седмици — или два месеца.