— Тези места ще се продават за над седемдесет и пет хиляди долара парчето — каза той. — Преди десет години за тези пари можеше да купиш повечето от земята тук.
Зави надясно по тесен път с разделителна мантинела по средата, който се движеше успоредно на бреговата ивица на Средиземно море. Помнех осеяни с боклуци пясъчни дюни и туфи островърха трева. Сега виждах лъснати пътечки, осветени тенискортове, винарни и остъклени ресторанти, каквито има по най-скъпите места във Френската ривиера.
Отби надясно по тясна странична уличка, която помнех, измина стотина метра, а след това спря пред непознат за мен портал със стоманени врати, препречили павирания път. Ави угаси двигателя и изключи светлините, извади ключа за запалването и ми го даде.
— Куфарите.
Излязохме. Аз се протегнах — израелците още предпочитат малките коли. Изглежда, им е останало от изпълненото с лишения минало (а да не говорим за над четирийсетгодишните нефтени бойкоти от арабите). Отворих багажника. Двамата с Уондър извадихме чантите и го затворихме с трясък.
Иззад портите ни отговори лай и ръмжене. Чух драскане от лапи по метала.
Ави остави куфара си пред една висока порта, вградена в двуметровата стена, покрита с парченца натрошено стъкло. И тя, както и стената и портала, е била построена след последното ми идване. Лаят и ръмженето се преместиха.
— Sheket klavim — млък, кучета — изръмжа в отговор Ави.
Шумовете спряха. Той извади ключ от джоба си, завъртя го в бравата и открехна вратата. Веднага в отвора се навряха две огромни черни космати кучешки муцуни. Ави ги избута назад с коляно.
— Shev — долу! — нареди той.
Очевидно кучетата се подчиниха, защото израелецът отвори вратата широко и ни кимна:
— Хайде, идвайте.
Последвахме го и се озовахме в двор, осветен от фенери, точно навреме, за да видим как два от най-големите бувиери скочиха от позицията „седни“, хвърлиха се върху Ави и го събориха по задник на шарената каменна пътека към вратата на къщата.
— Виждате ли колко добре са обучени? — смееше се той между муцуните им, които го облизваха. Отпъди кучетата и стана, а усмихнатото му лице беше мокро. Личеше си, че се радва да си е у дома.
Кучето, което се намираше най-близо до мен, се обърна и помириса въздуха.
— Това е Билбо — представи го Ави. — По-малката е Клео.
По-малка? На мен ми изглеждаха еднакво големи — размер гигант. Билбо се приближи предпазливо. Помириса ръката ми, коляното, чатала, направи същото с Уондър и след това се върна при Ави, за да оближе ръката му.
Клео беше по-сдържана. Заобиколи ме, доближи Уондър и започна да ръмжи.
— Клео… — Ави заговори нещо бързо на иврит.
Веднага в кучката настъпи промяна. Тя седна и предложи на Уондър лапата си.
Уондър я пое, раздруса я и разроши главата й зад ушите.
— Как да й кажа „добро куче“?
— To-vah kal-bah — отговори Ави бавно и отчетливо.
Уондър погали кучето и повтори думите. Клео наклони глава и го погледна, след това се изправи на задни крака и облиза лицето му.
Погледнах Ави:
— Струва ми се, че дочувам сватбени звънчета — казах.
В къщата зад него започнаха да се включват светлини. Светна и лампата пред вратата и тя се отвори.
Мириам Бен Гал застана, очертана като силует в рамката на вратата.
— Дик, Ahlan W’asahlan — добре дошъл.
Прегърнах я топло.
— Шалом, Мики, доста време мина.
Тя погледна към Уондър и протегна ръка.
— Казвам се Мики. Вие трябва да сте онзи, когото Ави нарича Стиви Уондър. — Тя произнесе името му като Вундер91 и прозвуча прекрасно. — Добре дошъл в Израел.
Отмести се, за да можем да влезем.
— От доста време не сме се виждали, Дик.
— Твърде дълго — отговорих. И така си беше. — Надявам се, че не се натрапваме, Мики.
— Това е Близкият изток — отговори тя. — Тук я караме без задръжки. Освен това децата отдавна ги няма — Ори е женен и има собствени деца. Живеят в Рамат Авив. Тамара е в Технион. Работи дисертацията си по икономика. Сега сме птици с празно гнездо, както казвате вие, американците. Точно компания ми трябва. Та когато Ави се обади от летището и каза, че сте с него, му отговорих, че ще добавя още вода към супата и ще измъкна още две хавлии.