Морето е място за самота, уединение и вглъбение. Нощем човек може да застане на парапета или на плажа и докато гледа водата и вълните, може, ако иска, да научи много неща за себе си.
— Прав си — казах. — Истината за мен е, че всичко това излиза далеч извън пределите на политиката или националните интереси. Не ме разбирай погрешно, Ави — решил съм да действам, независимо какво ще решат във Вашингтон. Решил съм, защото тактическото ядрено оръжие в ръцете на терористи е нещо, на което не можем да противодействаме — трябва да го предотвратим. Политиците не винаги разбират това — и заради бездействието им избиват невинни хора. Но има и още, поне според мен. Нещата са и лични. Тези кучи синове убиха приятеля ми. — Спрях, за да събера мислите си. — Добре, Пол беше офицер. Животът му беше изложен на риск, както моя. Такава е работата. Разбираш го, защото и ти си така. Но убиха и семейството му. Жена му. Децата му. Моят кръщелник.
Потърках пясъка с големия си палец.
— Ако бяха оставили Адам… кой знае. Може би щеше да отиде като баща си в Анаполис — да стане ядрен подводничар. Но пък може би щеше да реши да стане тюлен, както своя кръстник, като мен. Боец-диверсант като кръстника си.
Извърнах се от Ави, за да не види влагата, която се събираше в ъгълчетата на очите ми, и успях да пусна една нелоша имитация на Марлон Брандо в ролята на Вито Корлеоне:
— Бих му помогнал да реши, знаеш ли, бих направил на хлапето предложение, на което не може да откаже.
Направих няколко крачки навътре във водата. Почувствах успокояващия й хлад; почерпих сили от нейната кинетична енергия. Поех много дълбоко дъх. Погледнах към хоризонта.
— Но Адам нямаше шанс. Нямаше шанс да порасте. Нямаше шанс да отиде в Анаполис. Нямаше шанс да избере сам дали да стане подводничар или боец със специални методи.
Обърнах се към Ави.
— Затова изобщо не ми е през ръждивия хуй дали ще е трудно или лесно. Знам само, че съм готов да тръгна напред, та ако ще да ми откъснат топките, но ще очистя тези минетчии. Както ти казах, това излиза извън пределите на глобалната политика или на всичко останало, Ави — това е лична работа.
Глава
20
— Според теб каква помощ можем наистина да получим?
Минаваше 07:00. Мики беше заминала на работа — ръководеше болницата в Херцлия. Ние с Уондър сърбахме димящо кафе и седяхме над една кръгла маса в кухнята, на която разглеждахме карта, извадена от архивите на Ави. Той режеше домати — ситно. Изсипа ги в купа от термостъкло, поръси сол и пипер, наля обилно олио, изстиска половин лимон и хвърли върху им свеж риган и мащерка, току-що откъснати от градината пред хола.
— Добър въпрос — каза той, вдигна купата и я постави пред нас, като внимаваше да не оцапа картата. После отиде до фурната, откъдето извади няколко питки хляб, започна да жонглира с тях, за да не парят на ръцете му, и ги пусна върху масата. Накрая бръкна в хладилника и извади една по-малка купа с нещо като сметанов крем.
— Labbane — обясни той. — Сирене по арабски.
— Гледай — каза на Уондър.
Израелецът взе едната питка и ловко я разчупи на четири. Сви едната четвъртинка и като с лъжица загреба малко от сиренето. След това бързо бръкна с хляба в доматите, изви китката си, за да вземе няколко резенчета, и пусна всичко в устата си.
— Metsuyan — провъзгласи той. — Отлично.
Уондър, чиято представа за закуската започва и завършва със свръхголяма доза кафе и сметана на прах, гледаше скептично към купата пред себе си. Но той е боец, когато се стигне до храна. Като мен, и за него няма нищо, което не би ял. И затова повтори движенията на Ави, предъвка и преглътна и остана възхитен от резултата.
— Хубаво е — възкликна той. — Нашият корнфлейкс лайна да яде.
Ави възседна един стол и се присъедини към нас. Сръбна от кафето си и кимна към мен:
— Не съм забравил въпроса ти.
— Е?
— Е, отговорът е: никаква. Сигурен съм, че силните на деня ще направят всичко, за да ни обезкуражат най-активно.